Дейвид Морел - Фалшива самоличност

Известно време змиите като че ли бяха навсякъде, но със спирането на трусовете те изчезнаха. Тъй като нищо вече не нарушаваше покоя им, те се бяха върнали в подземните си гнезда.

Но не навреме. Поне за Макинтайър. Предишният ден, малко преди залез слънце, той беше бръкнал в едно сандъче с инструменти, за да извади гаечен ключ и беше почувствал остра, пронизваща болка над дясната си китка. Тласкан от страх, той се беше втурнал към палатката на лекаря, като едва беше успял да зърне малката змия, която беше изпълзяла от сандъчето и се беше скрила в една дупка. Лекарят на лагера, брадясал мъж с вечно димяща в устата цигара и лъхащ на уиски, беше инжектирал Макинтайър с противоотрова и беше дезинфектирал прободните ранички, като не беше престанал да повтаря, че Макинтайър е имал късмет, тъй като зъбите на змията не бяха успели да се забият в някой от по-важните кръвоносни съдове.

Но докато трепереше от страх и шок, Макинтайър изобщо не се беше почувствал късметлия. Първо, отровите на различните змии изискваха различни противоотрови, но Макинтайър не беше успял да разгледа достатъчно добре змията, за да определи точно каква е. Второ, дори и да му бяха инжектирали съответната противоотрова, той все така отчаяно се нуждаеше от спешна медицинска помощ в болница. Но най-близката болница се намираше в Кампече, на около двеста и петдесет километра от лагера. Все още през джунглата не беше прокаран път, който би позволил на някое превозно средство да стигне до там. Единственият начин, по който Макинтайър би могъл да се добере до Кампече, за да получи медицинската помощ, от която спешно се нуждаеше, беше с хеликоптер. Но два от хеликоптерите, с които разполагаха в лагера, се намираха доста далеч — във Вера Круз, където товареха припаси, и щяха да с върнат едва след дванадесет часа. Третият хеликоптер се намираше в лагера, но беше повреден. Точно затова Макинтайър беше бръкнал в сандъчето, когато змията, скрита там, го беше ухапала — той помагаше на механика да отстрани повредата в хидравличната система на машината.

Легнал на походното легло в ъгъла на дървената барака, мислите на Макинтайър сякаш се рееха, докато смъртта бавно се разпространяваше в тялото му. Смъртта беше задушаващо гореща, изцеждаше жизнените му сокове, караше дрехите му да лепнат от пот. В същото време тя беше непоносимо студена, разтърсваше неудържимо тялото му с ледени тръпки, караше го да изпитва неистово желание за още одеала.

Зрението му се замъгли. Слухът му започваше да отслабва. Грохотът на булдозерите, гърмежите на взривовете, ударите на пневматичните чукове сякаш идваха отдалеч, а не от останките на руините пред бараката. Но единственият звук, за който се ослушваше, единственият звук, който знаеше, че не би могъл да пропусне, независимо от разстоянието, беше бързото биене на перките на хеликоптера, а за свое най-голямо отчаяние все още не беше успял да го различи сред шума наоколо. Ако не поправеха скоро хеликоптера, който се намираше в лагера, ако останалите два хеликоптера не се върнеха скоро, той щеше да умре. В този момент се сети, че осигуряването на необходимото медицинско обслужване в лагера беше едно от нещата, които Алистър Дръмонд беше гарантирал и тази мисъл го изпълни с гняв. Тъй като Дръмонд не беше изпълнил това обещание, той сигурно нямаше да изпълни и останалите си обещания. Например за премията. Или за заплатата. Може би Дръмонд щеше да измисли цял куп причини, за да не изпълни условията на договора.

Тази мисъл очевидно не беше хрумнала на нито един от останалите оцелели работници. Те толкова силно желаеха да се махнат час по-скоро оттук, че се нахвърляха върху работата си с неумолима ярост. Нетърпението им ги изпълваше с още по-големи очаквания за възнаграждението, което им бяха обещали. Нищо не беше в състояние да намали алчността им — нито трусовете, нито змиите, още по-малко пък неминуемата скорошна смърт на Макинтайър. Те бяха продължили да работят въпреки опитите на индианците в района да ги изплашат и прогонят. Местните жители, потомци на някогашните маи, които бяха издигнали тези паметници, силно разгневени от унищожаването на техните светилища, бяха започнали да повреждат машините, да тровят питейната вода, да поставят капани, да нападат охраната и на практика бяха повели война срещу пришълците. В отговор на това работниците, под претекст за самозащита, бяха започнали да преследват и убиват всеки местен жител, който успееха да заловят, като хвърляха труповете в кладенци, несъзнателно подражавайки на човешките жертвоприношения, извършвани някога от маите. В този недокоснат от цивилизацията район борбата напомняше на Макинтайър за онова, което се беше случило преди четиристотин години, когато испанците бяха нахлули на полуострова. Районът беше отцепен. Никой нямаше да научи за това, което се беше случило тук. Нещо повече, никой нямаше да успее да го докаже. Единственото, което щеше да има някакво значение след завършването на работата, бяха резултатите.