Дейвид Морел - Фалшива самоличност

Унесен в мисли, Макинтайър чу вратата да се отваря. Отвън долетя грохотът на булдозерите. После вратата се затвори и в стаята се разнесе шум от стъпки по пръстения под, които приближаваха към него.

Една ръка нежно докосна челото му.

— Все още имаш температура. — Женски глас. Гласът на Джена. — По-добре ли се чувстваш?

— Не — Макинтайър потръпна. Тялото му се обливаше в пот.

— Пийни малко вода.

— Не мога — той с усилие си пое дъх. — Ще повърна.

— Дръж се. Механиците правят всичко възможно да ремонтират по-скоро хеликоптера.

— Няма да е достатъчно скоро.

Джена коленичи до походното легло и хвана лявата му ръка. Макинтайър си спомни колко изненадан беше, когато разбра, че геодезистът на лагера е жена. Той беше настоявал, че това не е място за жени, но скоро тя беше успяла да превъзмогне предубеждения му, като доказа, че може да се приспособи към живота в джунглата не по зле от който и да е мъж. Също като Макинтайър, тя беше около четиридесетгодишна. Косата й беше с цвят на мед, имаше стегнат бюст, заразителна усмивка и за трите месеца, откакто работеха заедно, Макинтайър се беше влюбил в нея. Така и не й го каза. Твърде много се страхуваше, че ще го отблъсне. Ако наистина го отхвърлеше, отношенията помежду им щяха да станат непоносими и да попречат на работата. Но веднага щом приключеха проекта, той смяташе да…

Като галеше ръката му, Джена се наведе към него и гласът й прекъсна мислите му.

— Но се обзалагам, че още преди да успеем да ремонтираме нашия хеликоптер, тук ще пристигне друг.

— Аз… — устата на Макинтайър беше пресъхнала. — Не знам какво…

— Дръмонд скоро ще пристигне. Ще те откараме в болницата с неговия хеликоптер.

— Дръмонд?

— Не си ли спомняш? — Джена изтри с влажна кърпа челото му. — Говорихме за това преди половин час, когато се обадих по радиостанцията.

— Радиостанцията? Преди половин час?

— Намерихме това, което Дръмонд искаше — Джена заговори бързо, гласът й трепереше от вълнение. — През цялото време е било тук. Под носа ни. Имахме указанията от превода на Дръмонд, но се мислехме за много умни. Търсехме прекалено упорито. Смятахме, че указанията са метафори, а всъщност е трябвало да тълкуваме текста буквално. Богът на Мрака. Богът на Подземния Свят. Богът на Пирамидата. Било е толкова лесно, Мак. Щом хората ти разчистиха останките от пирамидата, стана ясно защо маите са я построили точно там. Намерихме това, което Дръмонд искаше.

Вашингтон

Един и тридесет следобед.

Веднага щом Бюканън пристигна от Сан Антонио и слезе от самолета на TWA, той се отправи към първата редица монетни автомати, които видя в залата на Националното летище. Беше успял да подремне по време на петчасовия полет с няколко междинни кацания. Дрямката, заедно с четирите часа сън предната нощ в един мотел близо до летището на Сан Антонио, бяха успели да възвърнат част от силите му. Богатата на въглехидрати закуска на летището, както и тази в самолета също му се бяха отразили добре. Раните все още го боляха, а главоболието продължаваше да го измъчва. Но от доста време не се беше чувствал толкова бодър и адреналинът го изпълваше с енергия. Пътуваше като Чарлс Дъфи. Отново контролираше положението.

Някакъв мъж от редакцията на „Вашингтон Поуст“ отговори, че Холи разговаря по другата линия и попита кой се обажда.

— Майк Хамилтън.

Бюканън беше казал на Холи, че когато иска да се свърже с нея, ще използва това име. Налагаше се да приеме, че полковникът и Алън ще я държат под наблюдение и ще следят и за най-малкия признак, че тя не възнамерява да изпълни уговорката с тях. Ако останеха с впечатление, че тя има намерение да продължи работата си по статията, че не е предала всички материали, които беше успяла да събере, съществуваше голяма вероятност да предприемат определени мерки срещу нея. При всички положения, ако полковникът и Алън откриеха, че Бюканън поддържа връзка с нея, съмненията им можеха да имат смъртоносни последици за Холи. Дори и ако нищо не заплашваше Холи, Бюканън не можеше да си позволи да използва истинското си име. Полковникът и Алън сигурно се опитваха да го открият.

Тази мисъл го накара да изпита безпокойство, докато чакаше Холи да се обади. Бюканън не се страхуваше за безопасността си. По-скоро се тревожеше, защото се питаше какви са собствените му мотиви. Какво си мислеше, че прави? Човек не можеше да напусне просто така свръхсекретна военна операция, сякаш се отказва от работата си в някоя пицария. През осемте години, докато работеше под прикритие, и през трите години преди това Бюканън беше изпълнявал всяка заповед. Той беше войник. Работата му изискваше да се подчинява и той се гордееше с това. А сега, съвсем неочаквано, беше изневерил на военната дисциплина. Беше си тръгнал, беше поел не напред — към бъдещето, а назад — към миналото, не като самия себе си, а като един от своите герои.