Дейвид Морел - Фалшива самоличност

Текстообработваща програма. Но коя? Бюканън-Макдоналд набра „DIR“. Твърдият диск на компютъра изведнъж започна да бръмчи и на екрана се появи списък със символите на наличните програми.

Един от тези символи беше „WS“, съкращение за текстообработваща програма, известна като „WordStar“.

Бюканън-Макдоналд излезе от списъка на програмите и въведе „WS“ след символа, който го питаше коя програма иска да използва. Твърдият диск отново забръмча. На екрана се появи списък от файлове.

Бюканън-Макдоналд знаеше, че „AUTOEXEC.BAK“ представлява резервно копие на „AUTOEXEC.BAT“, програма която позволяваше на потребителя да се прехвърля от един файл на друг. Означението 1k просто показваше малкото количество пространство, което тази програма заемаше. Що се отнасяше до подредените по азбучен ред букви, очевидно Хуана беше записала файловете на клиентите си в поддиректории, обозначени с първата буква от фамилиите им.

Или поне Бюканън предполагаше така. В момента вниманието му беше изцяло заето от присъствието на мъжа до вратата. Убиецът беше започнал да диша по-шумно, по-рязко, като че ли нещо го беше разтревожило.

— Проблеми ли имаш? — попита той. — Не знаеш какво трябва да направиш после? Искаш ли да ти покажа?

— Не — отговори Бюканън. Ако беше сам, веднага щеше да влезе в поддиректориите „D“ и „Т“. Но не смееше да го направи. Ако файловете, които убиецът преди малко беше казал, че е изтрил, са се намирали в тези поддиректории, мъжът щеше да се зачуди защо Бюканън проявява интерес към същите групи имена.

— Обаче — каза Бюканън, — първо искам да глътна нещо за това проклето главоболие. — Той бавно се изправи и започна да разтрива тила си с лявата си ръка. — Има ли тук някъде аспирин?

Убиецът отстъпи леко назад, като продължаваше да държи ръцете си до тялото. Очевидно не беше твърде обезпокоен. Но Бюканън, чието сърце бясно пулсираше, имаше чувството, че всеки момент ще се стигне до сблъсък между двамата.

А може би мъжът беше отстъпил назад не за да заеме отбранителна поза, а да позволи на Бюканън да мине край него, за да отиде банята.

Беше му изключително трудно да прецени.

— „Буферин“ — каза убиецът. — На горния рафт в аптечката.

— Чудесно.

Но когато Бюканън тръгна към него, мъжът отново отстъпи назад, като очевидно този път искаше да е сигурен, че Бюканън няма да успее да го достигне с ръка.

Банята, която се намираше срещу стаята с компютъра, беше прашна. Бели стени. Бял под. Бяла завеса пред душа. Обикновена. Обзаведена само с най-необходимото.

Бюканън не можеше да направи друго, освен да потърси аспирина, въпреки че главоболието беше последното нещо, което в момента го занимаваше. Той отвори аптечката.

И чу звън. Изненадан, той погледна към клетъчния телефон, който беше взел от микробуса и закачил отляво на колана си. Беше взел този телефон вместо онзи от джипа, защото телефонът в джипа беше по-голям. По този начин, ако на Педро и Анита се наложеше да се свържат с Бюканън, те можеха да използват другия, по-обемист телефон, който беше вграден в арматурното табло на микробуса. Сега Педро или Анита го търсеха, като очевидно искаха да го предупредят за нещо.

Или може би обаждането беше от ръководителите на екипа за наблюдение, които се намираха във Филаделфия.

Бюканън не можеше да го остави да звъни. Това щеше да събуди още повече подозрения.

Но когато посегна да откачи телефона от колана си, долови движение в коридора. Появи се убиецът, който също държеше клетъчен телефон в ръка. Сигурно го беше взел от стаята, която използваше за скривалище.

Мъжът не изглеждаше никак щастлив.

— Странна работа — каза убиецът. — Никога не съм чувал за Брайън Макдоналд. Току-що се обадих на Дънкан в микробуса, за да проверя дали всичко около теб е наред и проклет да съм, ако твоят телефон не отговаря на същия номер, което ме навежда на мисълта, че твоят телефон всъщност е телефонът на Дънкан, което пък ме кара да се питам защо, по дяволите…

Докато убиецът говореше, хванал телефона в лявата си ръка, той бръкна с дясната под якето. Както Бюканън беше забелязал, то беше малко по-широко, естествената причина за което беше, че сигурно под него убиецът имаше кобур с пистолет.

— Случайно съвпадение — каза Бюканън. — Ти се обаждаш на Дънкан, а в същото време някой друг се обажда на мен. Ще ти покажа — той посегна за телефона с лявата си ръка.

Очите на убиеца проследиха този жест.

В същото време Бюканън бръкна с дясната си ръка под спортното сако и извади пистолета, пъхнат в колана отзад на кръста му.