Дейвид Морел - Фалшива самоличност

Папките, помисли си той. Този, който искаше да открие Хуана и да я убие, сигурно беше претърсил дома й, надявайки се да открие нещо, което да му подскаже къде се крие тя. Ако искаха да я убият, защото знаеше твърде много за тях, те сигурно бяха намерили и унищожили всички доказателства за връзката й с тях.

Някакво име, което започва с „D“. Друго, което започва с „Т“. Това бяха двете папки, които очевидно липсваха. Разбира се, папките можеха и да са на мястото си. Може би когато Хуана е поставяла двете папки в чекмеджето, е събрала останалите, за да освободи място и там, където са били пръстите й, е останало малко разстояние.

Но все пак трябва да започна отнякъде, помисли си Бюканън. Налага се да приема, че двете папки липсват и че са важни. Той се отпусна на облегалката и чу как тя изскърца, като си помисли, че страниците в папките приличат на компютърни разпечатки и се зачуди дали е възможно файловете да са в компютъра.

И в този момент разбра, че скърцането, което беше чул, не беше от стола. То идваше откъм коридора.

Бюканън бавно извърна глава.

На прага стоеше мъж — в средата на тридесетте, висок към метър и осемдесет, тежък около седемдесет килограма. Косата му беше пясъчноруса и много къса. Лицето му, също като тялото, беше слабо, но имаше здрав вид. Нещо в него подсказваше, че поддържа форма с бягане. Носеше каубойски ботуши, джинси, пристегнати с колан, чиято тока беше във формата на седло, избеляла дънкова риза и дънково яке. Якето му беше малко широко и подчертаваше слабата му фигура.

— Намери ли каквото търсиш? — неопределеният акцент на мъжа контрастираше с каубойските му дрехи.

— Не още — Бюканън свали ръце от слепоочията си, които разтриваше. — Имам да проверя на още няколко места.

Когато влязох, заключих вратата след себе си, помисли си той. Не чух никой да върви след мен.

Кучият син не е наблюдавал отвън. Той е бил скрит някъде в къщата.

— Като например? — мъжът беше отпуснал ръце до тялото си. — Къде не си проверил?

— В компютъра.

— Е, действай тогава — бузите на мъжа бяха потъмнели от наболата по тях брада.

— Правилно — Бюканън включи компютъра.

Когато вентилатора на компютъра започна да бръмчи, мъжът каза:

— Изглеждаш направо скапан, приятел.

— Прекарах няколко тежки дни. Трябва да се наспя като хората.

— Е, аз също не съм дошъл на пикник тук. Седя и чакам. Онази стая, дето съм се настанил — мъжът посочи към вратата в дъното на коридора. — Шантава работа. Нищо чудно, че жената я държи заключена. Сигурно не е искала родителите й да видят какво има вътре. Отначало си помислих, че са части от човешко тяло.

— Части от човешко тяло? — Бюканън се намръщи.

— Онези неща в стаята. Сякаш са от някой филм на ужасите. Шибана история. Искаш да кажеш, че не са те предупредили?

За какво, дявол да го вземе, приказва той, запита се Бюканън.

— Сигурно са сметнали, че не е нужно да знам.

— Странна работа.

— Нещата в стаята ли?

— Не. Че не са те предупредили — каза мъжът. — Щом са те изпратили тук да се огледаш отново за нещо, което би ни подсказало къде се намира обектът, първо е трябвало да те предупредят за тези гадории.

— Споменаха само за файловете.

— Компютърът чака.

Точно така — Бюканън не искаше да изпуска от поглед убиеца, но нямаше избор. Ако мъжът останеше с впечатление, че Бюканън не си върши работата както трябва, щеше да стане още по-подозрителен.

Или може би подозрителността на мъжа беше нещо, което Бюканън само си въобразяваше.

На екрана на монитора се появи курсор и започна да мига до символа, който трябваше да укаже на компютъра коя програма да активира.

— Как се казваш? — попита убиецът.

— Брайън Макдоналд — Бюканън веднага се върна към тази самоличност, която беше използвал преди да се превърне в бившия служител от Бюрото за борба с наркотиците Ед Потър и да замине за Канкун, където бяха започнали всичките му сегашни проблеми.

Брайън Макдоналд беше компютърен програмист и за да отговаря на това условие, залегнало в поредната му самоличност, Бюканън беше преминал през съответното обучение.

— Не можеш да влезеш в програмата ли? — попита убиецът. — Аз нямах никакъв проблем, когато ми наредиха да изтрия няколко файла. Знаеш за това, нали? Казаха ли ти, че съм изтрил няколко файла?

— Да, но те не ме интересуват.

Курсорът продължаваше да примигва до промпта за активиране на програмите. Разпечатките на Хуана бяха оформени като стандартни текстови страници, а не като електронни таблици.