Алън Милн: Къщичката в къта на Пух

— Ето, товаобичат Тигрите!

Затова оттогава Тигъра остана да живее в дома на Кенга. И на закуска, и на обед, и на вечеря той получаваше лекарство за усилване. Когато Кенга мислеше, че той има нужда от нещо за усилване тогава след ядене като лекарство му даваше по една-две лъжици от закуската на Ру.

— Но аз мисля, че той е достатъчно силен — казваше Прасчо на Пух.

Един ден Пух седеше у дома и броеше гърнетата си с мед, когато на вратата се почука.

„Четиринадесет… — броеше Пух. — Влез, четиринадесет.“

— Влез! Четиринадесет… Или бяха петнадесет. Ех, че беля! Обърках ги!

— Здравей, Пух! — каза Зайо.

— Здравей, Зайо! Четиринадесет, нали?

— Кое?!

— Моите гърнета с мед. Тъкмо ги броя.

— Четиринадесет!

— Сигурен ли си?

— Не — каза Зайо. — Има ли значение?

— Просто ми се иска да зная — каза стеснително Пух. — Така ще мога да си казвам: „Останали са ми четиринадесет гърнета с мед.“ Или петнадесет, както може би е наистина. Това някак си ме успокоява.

— Добре! Тогава нека кажем шестнадесет! — каза Зайо. — Дошъл съм да те питам виждал ли си някъде наоколо Малчо?

— Мисля, не — каза Пух. А после, след като помисли малко повече, попита: — А кой е Малчо?

— Един от моите приятели и роднини — каза небрежно Зайо.

Това никак не помогна на Пух, защото Зайо имаше толкова много приятели и роднини и толкова различни по вид и големина, че той не знаеше дали да търси Малчо на върха на дъба, или върху листенцата на лютичето.

— Днес не съм виждал никого — каза Пух. — Нямал съм случай да кажа: „Здравей, Малчо!“ трябва ли ти нещо?

— Не ми трябва — каза Зайо, — но винаги е полезно да знаеш къде се намира един приятел или роднина, в случай че ти потрябва или не.

— О, разбрах! — каза Пух. — Загубил ли се е?

— Ами! — каза Зайо. — От много отдавна никой не го е виждал и смятам, че се е загубил. Във всеки случай — продължи той важно — обещах на Кристофър Робин да Организирам Търсене. Така че идвай!

Пух каза с обич „довиждане!“ на четиринадесетте си гърнета с мед, като се надяваше, че може би са петнадесет, и заедно със Зайо излязоха из Гората.

— Сега — каза Зайо — това е Търсене и аз съм го Организирал.

— Какво си му направил на Търсенето? — попита Пух.

— Организирал съм го. Това значи… ето това, което ние правим сега, като Търсим всеки на различно място. Възлагам на теб, Пух, да търсиш около Шестте Елички, после да се срещнем при къщата на Бухала! Разбра ли?

— Не — каза Пух. — Какво?…

— Е, значи ще те чакам при къщата на Бухала след около час!

— Прасчо организиран ли е?

— Всички сме организирани! — каза Зайо и си отиде.

Щом изгуби Зайо от погледа си, Пух се сети, че е забравил да пита кой е всъщност Малчо. Дали е от тези приятели и роднини, които могат да се настанят на носа ти, или пък от тези, които можеш по погрешка да настъпиш. И понеже беше Много Късно Вече да пита, той реши да започне Търсенето от Прасчо, за да узнае кого всъщност търсят, преди да почне да търси.

„Няма смисъл да търся Прасчо при Шестте Елички — каза си Пух, — защото той е организиран на специално за него място. Значи трябва най-напред да потърся неговото Специално Място. А къде е то?“

И той си записа в главата следния план:

1 — Специално Място (Да намеря Прасчо.)

2 — Прасчо (Да узная кой е Малчо.)

3 — Малчо (Да намеря Малчо.)

4 — Зайо (Да му кажа, че съм намерил Малчо.)

5 — Пак Малчо (Да му кажа, че съм намерил Зайо.)

„Изглежда, че ще бъде ден, пълен с неприятности“ — мислеше си Пух, като се потътра нататък.

В следващия момент денят стана наистина неприятен. Пух беше толкова зает да не гледа къде ходи, че стъпи на едно такова място в Гората, което беше оставено по погрешка, и имаше време само да си помисли: „Аз летя! Като Бухала! Чудя се как ли ще спра…“ — и спря.

„Бум!“

„Ох!“ — изквича нещо.

„Колко смешно — помисли си Пух, — извиках «ох!», без да съм охкал!“

— Помощ! — изквича едно тънко гласче.

„Пак аз! — помисли си Пух. — С мен се случи Инцидент: паднах в кладенец и гласът ми заприлича на квичене. И сам излиза от устата ми, преди да съм проговорил! Нещо вътре в мен се е повредило. Неприятно наистина!“

— Помощ! Помощ!

„Ето пак! Казвам неща, без да съм искал. Изглежда, че Инцидентът е много лош!“ — После му мина през ум, че може би, когато пък поиска да каже нещо — няма да го може. И за да провери, извика силно: