Алън Милн: Къщичката в къта на Пух

Въведението служи да запознае читателя с героите. Но вие се познавате с Кристофър Робин и приятелите му от предишното въведение, а сега ние искаме да се сбогуваме с вас. Значи това е обратното на въведението. Когато обаче попитахме Пух как е обратното на въведението, той каза: „Обратно на обратното!“, което съвсем не ни помогна, както бяхме се надявали. За щастие Бухала не се смути и ни каза, че Обратното на Въведение, драги Пух, е Извеждане. И тъй като той е голям майстор на дългите думи, сигурен съм, че именно така трябва да се каже.

А на нас ни е нужно Извеждането, защото, когато миналата седмица Кристофър Робин ме попита: „Каква приказка щеше да ми разкажеш за Пух, когато…“ — аз изведнъж отговорих: „А колко прави девет пъти по сто и седем?“ И когато пресметнахме това, ние се заловихме за кравите, които минават по две за минута през една врата, а на ливадата чакат три хиляди, и колко от тях ще останат след час и половина? Всичко това ни се стори много вълнуващо. След като достатъчно се забавлявахме с него, ние се сгушихме и заспахме… Но Пух, който още известно време седя буден на стола до възглавницата ни и си мислеше Велики Мисли за Нищо, след малко също затвори очи, клюмна глава и тихо, на пръсти, ни последва в Гората. Там ние пак имахме вълшебни приключения, много по-чудни от тези, които сме ви разказвали досега. Но щом се събудихме сутринта, те изчезнаха, преди да успеем да ги задържим. Как започваше последното? „Един ден, когато Пух отиде в гората, там имаше сто и седем крави на портата…“ На, виждате ли — и то изчезна! А струва ми се, че беше най-хубавото приключение!

Все пак има и други, които ще си спомним сега. И тъй, това не е истинско Сбогуване, защото Гората ще бъде винаги… тук… и всеки, който обича Мечета, може да ги намери.

Един ден, когато Мечо Пух нямаше какво друго да прави, той си помисли, че трябва да направи нещо И тръгна към къщичката на Прасчо, за да го види какво прави. Още валеше сняг, когато той се потътри по бялата горска пътека, като очакваше, че ще завари Прасчо да си грее краката пред огъня. Но за своя изненада завари вратата отворена и колкото повече надничаше вътре, толкова повече Прасчо го нямаше.

— Излязъл е — тъжно каза Пух. — Това е то! Няма го вътре. Сега ще трябва да направя сам една бърза разходка в Размисъл. Жалко!

Но преди това размисли, че трябва силно да почука, за да бъде напълносигурен…

Докато чакаше Прасчо да не отговори, той подскачаше, за да се сгрее… и внезапно в главата му нещо затананика. Стори му се хубаво тананикане — такова, което сигурно ще затананика и у Другите:

— А сега какво да правя — каза си Пух. — Ето какво: Първо — веднага ще си ида у дома и ще видя колко е часът. И тогава ще отида при Ийори да му изпея песничката си.

Той забърза към дома си. Умът му беше така зает с песничката, която готвеше за Ийори, че се изненада, когато видя у дома си Прасчо — настанил се в най-удобното му кресло. Пух спря и почна да търка челото си — чудеше се в коя къща се намира.

— Здрасти, Прасчо! Мислех, че си излязъл.

— Не! — отговори Прасчо. — Ти си този, който е излязъл, Пух.

— Значи така било! — каза Пух. — Знаех, че един от нас е излязъл. — Той погледна към часовника си, който от няколко седмици показваше все единадесет без пет.

— Почти единадесет часа! — радостно извика Пух. — Дошъл си тъкмо навреме за похапване. — И си пъхна главата в долапа. — А след това, Прасчо, ще отидем при Ийори да му изпеем песничката.

— Коя песничка, Пух?

— Тази, която ще изпеем на Ийори — обясни Пух.

Часовникът все още показваше единадесет без пет, когато — половин час по-късно — Пух и Прасчо тръгнаха. Вятърът беше спрял и снегът, уморен от виелицата, която го бе въртяла в кръг, сега се стараеше спокойно и леко да се настани на място, където би си починал. Понякога това място беше носът на Пух, а понякога не беше, но след малко Прасчо вече имаше бяло шалче на врата си и като никога досега се усещаше много заснежен зад ушите.