Алън Милн - Къщичката в къта на Пух

— О, Ийори! — повтори Кристофър Робин, като чувстваше, че вече съжалява.

— Аз не говоря за теб, Кристофър Робин. Ти си друг. Всъщност работата е там, че аз си бях построил къща до моята малка горичка…

— Наистина ли? Колко интересно!

— Най-интересното е — продължи Ийори с най-меланхоличния си глас, — че когато тази сутрин излязох, тя беше там, а когато се върнах — вече я нямаше. Никаква я нямаше естествено, а тя беше къща само на Ийори. Все още се чудя…

Кристофър Робин не остана да се чуди. Той вече беше влязъл в своята къща и колкото можеше по-бързо си навличаше непромокаемата качулка, непромокаемите ботуши и непромокаемия шлифер.

— Ще идем да я търсим веднага! — извика той на Ийори.

— Понякога — продължи Ийори — някои, като свършат с вземането на чуждата къща, оставят по нещо от нея — което не им трябва — и дори се радват, че като се върне човек, ще намери нещо, ако разбираш какво искам да кажа. Затова Мисля, ако веднага тръгнем…

— Тръгвай! — извика Кристофър Робин и те забързаха навън. Много скоро стигнаха до този край на поляната при боровата гора, където къщата на Ийори вече не беше.

— Тук — каза Ийори. — Една пръчка дори не е останала! Е, разбира се, снегът е останал и аз мога да правя с него каквото пожелая. Не бива да се оплаквам!

Но Кристофър Робин вече не слушаше Ийори, той слушаше нещо друго:

— Не чуваш ли? — попита той.

— Какво е това? Някой се смее!

— Слушай!

И двамата се заслушаха… и чуха един нисък дрезгав глас, който напевно разказваше, че колкото повече вали снегът, толкова повече продължава да вали сняг, а едно тънко пискливо гласче припяваше с тра-та-та-там.

— Това е Пух! — извика възбудено Кристофър Робин…

— Възможно е — каза Ийори.

— И Прасчо! — продължи възбудено Кристофър Робин.

— Вероятно е — каза Ийори. — Сега тук е нужно едно Тренирано Куче…

Изведнъж думите на песента се промениха:

— Завършихме нашата къща! — изпя дрезгавият глас.

— Тра̀-та-та-та̀м — изпя пискливото гласче.

— Хубава Къща…

— Тра̀-та-та-та̀м!

— Бих желал да е Моя…

— Тра̀-та-та-та-та̀м…

— Пух! — извика Кристофър Робин…

Певците върху оградата замлъкнаха изведнъж:

— Това е Кристофър Робин! — каза Пух възбудено.

— Той се обажда от мястото, откъдето взехме всичките тези пръти — каза Прасчо.

— Бързай! — каза Пух.

Те слязоха от оградата и забързаха към другата страна на горичката. През всичкото време Пух издаваше приветствени звуци.

— Я, тука бил и Ийори! — каза Пух, след като престана да притиска в прегръдките си Кристофър Робин. Той побутна с лакът Прасчо и Прасчо го побутна, и двамата си помислиха каква чудна изненада са приготвили за Ийори.

— Здравей, Ийори!

— Пожелавам и на теб същото, Пух Мечо, а в Четвъртък два пъти повече ти пожелавам! — каза тъжно Ийори.

Преди Пух да успее да попита „Защо в Четвъртък?“, Кристофър Робин започна да разказва тъжната история за изгубената къща на Ийори.

Пух и Прасчо слушаха и очите им ставаха все по-големи.

— Къде, казваш, е била? — попита Пух.

— Точно тук — каза Ийори.

— Направена от пръти?

— Да.

— О! — каза Прасчо.

— Какво? — попита Ийори.

— Само казах „О!“ — нервно отговори Прасчо. И за да прикрие смущението си, той затананика тра̀-та-та-та̀м така, като че ли искаше да каже: сега вече какво друго да правим?

— Сигурен ли си, че беше къща? — попита Пух. — По-право исках да кажа сигурен ли си, че беше точно тук?

— Разбира се, че съм сигурен — каза Ийори, а на себе си промърмори: „Някои са съвсем без мозък!“

— Защо, какво има, Пух? — попита Кристофър Робин.

— Виж… — започна Пух. — Фактът е… — започна Пух. — Фактът е… Е, добре: фактът е… — започна Пух: — Виж какво… — започна Пух. — Всъщност е това… — пак започна Пух и нещо му подсказа, изглежда, че не обяснява много добре, и той пак побутна с лакът Прасчо.

— Ето какво е — бързо каза Прасчо… — по-топло… — прибави той, след като сериозно помисли.

— Кое е по-топло?

— От другата страна на горичката, където е къщата на Ийори.

— Моята къща?! — възкликна Ийори. — Моята къща беше тук!

— Не! — твърдо каза Прасчо. — От другата страна на гората.

— Защото там е по-топло… — добави Пух.

— Но аз би трябвало да знам по-добре…

— Ела и виж! — каза простичко Прасчо и ги поведе.

— Не могат да бъдат двекъщи толкова наблизо — подхвърли Пух.

Те минаха от другата страна на горичката, а там стоеше къщичката на Ийори — приветлива, чудесна!