Алън Милн: Къщичката в къта на Пух

— Пух — изквича той, — нещо лази по гърба ти!

— Така си и мислех!

— Това е Малчо! — квикна Прасчо.

— О, това е, което е, нали? — каза Пух.

— Кристофър Робин, аз намерих Малчо! — извика Прасчо.

— Браво на теб, Прасчо! — каза Кристофър Робин.

След тези окуражителни думи Прасчо се почувства напълно щастлив и реши, че вече няма защо да става Моряк. Затова, когато Кристофър Робин им помогна да се измъкнат от Дупката, тримата се хванаха за ръце и тръгнаха заедно.

Два дни по-късно Зайо срещна случайно Ийори в Гората.

— Здравей, Ийори! — каза той. — Какво търсиш?

— Малчо, разбира се — каза Ийори. — Що за глупав въпрос?

— О, не съм ли ти казал? Още преди два дни намерихме Малчо.

За момент настана тишина.

— Ха-ха! — горчиво каза Ийори. — Веселба и какво ли не… Не се извинявай! Точно това и трябвашеда се случи!

Един ден Пух се беше замислил и изведнъж реши, че трябва да отиде у Ийори, тъй като не беше го виждал от вчера. И както се промъкваше през храстите и си тананикаше песничка под носа, си спомни пък, че не беше виждал Бухала чак от завчера, та не би било зле да свърне към Голямата Гора и да види дали не си е в къщи.

Той стигна до това място на рекичката, където бяха наредени камъните за преминаване, но когато беше вече стъпил на третия камък, неочаквано му хрумна какво ли правят Кенга, Ру и Тигъра, които живееха заедно на другия край на Гората. Тогава Пух си каза: „Не съм виждал Ру отдавна и ако не го видя и днес, ще стане още по-отдавна!“

Той седна на камъка в средата на рекичката и докато намисли какво да прави — запя вече на глас.

Ето какво се получи:

Слънцето грееше така нежно и камъкът, върху който седна, така топлеше, че Пух беше вече почти решил да продължи да бъде Пух в Средата на Рекичката, когато внезапно се сети за Зайо.

„Зайо! — каза си наум той. — Обичам разговорите със Зайо! Той говори умни неща, не употребява дълги и мъчни думи като Бухала. Казва къси и лесни думи като: «Какво ще кажеш, да обядваме ли вече?» или «Заповядай, Пух!». Наистинатрябва да отида да видя Зайо!“

И Пух неусетно изпя още един куплет:

Той стана развълнуван от камъка, върна се обратно през рекичката и се запъти към дома на Зайо.

Не беше отишъл далеч, когато в главата му се разбръмчаха разни мисли:

„Е, добре де, но представи си, че Зайо е излязъл!“

„Или ако е там и пак се заклещя, когато тръгна да излизам през входната врата — както веднъж ми се случи, понеже входната му врата не е достатъчно широка?!“

„Знам, че не съм станал по-дебел, но неговата врата, ако е станала по-тясна!?“

„Няма ли да е по-добре, ако…“

Докато си мърмореше всичко това, той, без да забележи, се отдалечаваше все повече и повече на запад… и неочаквано се озова пред своята собствена входна врата.

А беше единадесет без пет! Време за нещо малко…

… След час и половина той направи всъщност това, което през всичкото време смяташе да направи — затътра се към дома на Прасчо. И както вървеше и бършеше уста с опакото на лапата си, Пух запя тихо през козината й една малко нещо пухкава песен. Ето такава:

Написана, песничката не изглежда много хубава, но както звучеше тихо, пухкаво и ласкаво в слънчевото утро, тя се струваше на Пух една от най-хубавите песни, които някога е пял. Затова продължи да си я пее…

Прасчо беше зает — копаеше една малка дупка пред къщата си.

— Здравей! — каза Пух.

— Здрасти! — квикна Прасчо, като подскочи от изненада. — Знаех, че си ти!

— И аз знаех — каза Пух. — Какво правиш?

— Засаждам един жълъд, Пух, та да порасне един дъб и така ще имам много жълъди точно пред вратата си, вместо да ходя километри и километри, нали разбираш, Пух?

— Ами ако не порасне? — попита Пух.