Алън Милн: Къщичката в къта на Пух

— Ще порасне, защото Кристофър Робин каза, че ще порасне, и затова го засаждам.

— Значи, ако аз посадя една пита мед пред къщата си, ще порасне кошер! — каза Пух.

Прасчо не беше много сигурен.

— Или по-добре само парчеот пита — каза Пух, — за да не хабя много. Само че тогава може да порасне само парче от кошер, и то това парче, в което пчелите само бръмчат, а не в което медят. Неприятно!

Прасчо се съгласи, че ще бъде твърде неприятно.

— Още повече, Пух, че саденето е много трудно, ако не знаеш как се прави то — каза Прасчо и пусна жълъда в дупката, засипа я с пръст и скочи отгоре й.

— Знам как — каза Пух, — защото Кристофър Робин ми даде семена от тиланки, аз ги посадих и сега ще ми цъфнат тиланки пред входната врата.

— Мисля, че се наричат латинки — каза плахо Прасчо, като продължаваше усилено да скача.

— Не! — каза Пух. — Тези са други. Тези се наричат тиланки.

Когато Прасчо спря да скача, той избърса копитцата си и попита:

— Какво ще правим сега?

— Хайде да отидем да видим Кенга, Ру и Тигъра — отговори Пух.

Прасчо се запъна:

— Да, да… х-х-х-айде. — Защото все си му беше малко тревожно, когато ставаше дума за Тигъра, който беше Много Голям Бабаит и така изръмжаваше „Здрасти!“, че ушите ти се напълват с пясък, даже след като Кенга го е предупредила: „По-нежно, Тигърчо, миличък!“, и ти е помогнала да се изправиш отново.

И те се запътиха към дома на Кенга.

Тази сутрин Кенга беше обхваната от домакинско усърдие. Искаше да прегледа всичко — дрехите на Ру, колко калъпа сапун са останали и двете чисти петна на салфетката на Тигъра… Затова тя изпрати Ру и Тигъра — като им пъхна пакет сандвичи от пресни зеленчуци за Ру и от лекарството за усилване на Тигъра — да прекарат приятно цялата сутрин в Гората, без да правят пакости. И те отидоха.

Още из пътя Тигъра изреждаше на Ру (който все искаше да знае) всичко, което Тигрите умеят да правят.

— Могат ли да хвърчат? — питаше Ру.

— Да — каза Тигъра, — добри летци са тигрите, слючително добри летци!

— О! — каза Ру. — Ама могат ли да хвърчат така добре като Бухала?

— Разбира се! Само че не искат.

— Защо не искат?

— Е, така, просто не обичат.

Ру не можеше да разбере това, защото той смяташе, че е прекрасно да можеш да хвърчиш. Но Тигъра каза, че е трудно да се обясни това на някой, който сам не е Тигър.

— А могат ли да скачат толкова далеч, колкото Кенгите? — попита Ру.

— Да — каза Тигъра, — когато поискат.

— Обичам да скачам — каза Ру. — Хайде да видим кой скача по-далеч, ти или аз!

— Може — каза Тигъра, — но не трябва да се бавим! Ще закъснеем.

— За какво ще закъснеем?

— За това, за което искаме да бъдем навреме — каза Тигъра и забърза напред.

Скоро те стигнаха до Шестте Елички.

— Мога да плувам — каза Ру. — Веднъж паднах в реката и плувах. Могат ли Тигрите да плуват?

— Разбира се, че могат! Тигрите могат всичко!

— Могат ли да се катерят по дърветата по-добре от Пух? — попита Ру, като застана под най-високата Еличка и погледна към върха й.

— Най-добри са в катеренето по дърветата — каза Тигъра. — Много по-добри от Пуховци!

— Могат ли да се покатерят на тази Еличка?

— Те винаги се катерят точно по такива дървета — каза Тигъра. — Нагоре и надолу… по цял ден…

— О, Тигре, наистинали?

— Ще ти покажа — храбро каза Тигъра. — Можеш да се качиш на гърба ми и да ме наблюдаваш. — Защото от всичко, което беше заявил, че Тигрите могат да правят, внезапно почувства, че е сигурен единствено в катеренето по дърветата.

— Оо, Тигре-оо, Тигре-оо, Тигре! — пискаше възбуден Ру. Той се качи на гърба на Тигъра и двамата започнаха да се катерят нагоре.

При първите десет стъпки Тигъра си каза весело: „Изкачваме се!“

При вторите десет стъпки си каза:

— Винаги съм казвал, че Тигрите могат да се катерят по дървета!

При следващите десет стъпки той каза:

— Да знаеш — никак не е лесно!

А при още по-следващите десет стъпки той погледна надолу и каза:

— Разбира се, трябва и да се слиза. Заднишком.

И после прибави:

— Което ще бъде много мъчно…

— … освен ако паднеш…

— … тогава то ще бъде…

— … лесно.

При думата „лесно“ клонът, на който беше стъпил, внезапно се счупи и той едва успя да сграбчи клона над него, като чувстваше, че и той започва да… и тогава бавно успя да опре и муцуната си… и после задната си лапа… после и другата… докато най-сетне седна на клона — задъхан и изпълнен с горчиво съжаление, че не се беше заел с плуване.