Кристофър Прист - Машината на пространството

Появи се и втори марсиански триножник, който крачеше бързо по посока на Хаунслоу. След него — трети, на юг по посока на горещия Кингстън.

— Едуард, мили… бързай! Още малко и ще ни стигнат!

— Не мога по-бързо! — извиках аз и вече се питах дали не е време да приближим брега.

Мистър Уелс се добра до мен и се настани на седалката до едното от греблата. Улови го и само след миг установихме бърз синхрон.

За щастие в момента марсианците не се интересуваха много какво става в реката. Основната им цел бяха градовете и артилерийските позиции. Съдейки по неспирните експлозии край нас, разбрах че по-отдалечените от нас оръдия отдавна са замлъкнали. Едва тогава до нас стигна звукът, който винаги ме хвърляше в най-голяма тревога. Жителят на Марс, който водеше машината си към Кингстън, нададе рев… който лекият бриз довя до нас. Марсианецът от Туикнам го поде и скоро от всички посоки се разнесоха гласовете и на останалите. Тук, на Земята, техният вой звучеше по-гърлено и проточено… така или иначе съмнение нямаше — това бяха жестоките провлачени сирени на марсианци, които искат храна.

Най-сетне зърнахме пред нас гъсто обраслия с дървета склон на Ричмонд Хил и докато гребяхме с всички сили край зелените ливади, забелязахме белите дървени стени на навеса за лодки в Месум. Спомних си как в деня, когато посетих дома на сър Уилям, бях минал по пътеката край реката и край същия този навес… но тогава по алеите се разхождаха весели тълпи от хора. По всичко личеше, че сега освен нас наоколо няма никой друг и сме сами с препускащите бойни машини и стрелящата в отговор артилерия.

Посочих пристана на мистър Уелс и загребахме енергично към него. На края до слуха ни стигна така дългоочакваното стържене на дървеното дъно на лодката о каменната настилка и без да се бавя, подадох ръка на Амелия, за да й помогна да излезе на брега. Изчаках мистър Уелс да стъпи на твърда почва и ги последвах. Подета от течението, малката лодка подскочи няколко пъти и се понесе надолу по реката.

И мистър Уелс, и аз бяхме изтощени от гребането, но ни оставаше да изминем последния етап от пътуването — изкачването на склона към дома на сър Уилям. С бързи стъпки се отправихме натам, но Амелия изостана и се спряхме, за да я изчакаме.

През последния час от пътешествието по реката тя не беше много разговорлива, но като ни настигна, попита:

— Казахте, че сте били при ямата на снаряда от Марс край Уокинг, нали мистър Уелс? Какъв ден беше тогава?

— Петък сутрин — отвърна мъжът.

На отвъдния бряг на реката, близо до Туикнам, забелязах как бронзовият капак на защитната обвивка на най-близката бойна машина се извърна към нас. Снаряди на артилерията избухваха край нея.

Много разтревожен се намесих:

— Амелия… можем да говорим и по-късно! Трябва бързо да се скрием!

— Много е важно, Едуард! — прекъсна ме тя и се обърна отново към мистър Уелс. — Казахте също, че е било 19-и, нали?

— Не, 19-и беше в четвъртък. Снарядът се приземи към полунощ.

— Днес видяхме излетници… значи сме неделя… Мистър Уелс, нали сега сме 1903 година?

Мъжът я погледна малко озадачен, но потвърди. Амелия се извърна към мен и ме улови за ръката.

— Едуард, днес е 22-ри! Денят, в който ние с теб пристигнахме! Машината на времето ще бъде в лабораторията.

Тя рязко се обърна и се спусна стремително между дърветата.

Затичах след нея, молейки я да спре.

По време на пътуването по реката Амелия си беше отдъхнала и сега пъргаво се катереше нагоре; аз бях значително по-уморен и въпреки че полагах неимоверни усилия да я догоня, все не успявах. Долу край реката се разнесе сирената на марсианеца, след малко и други й запригласяха. Някъде след нас бързаше и мистър Уелс.

Пред мен откъм билото на хълма проехтя командата на офицер… последва мощен залп от оръдията на хълма. Между дърветата пролазиха облаци дим. От различни места по билото загърмяха оръдия и парливият кордитов дим защипа гърлото ми.

Сред дърветата отпред вече се виждаха кулите на Рейнолдс Хаус.

— Амелия! — изкрещях аз, опитвайки се да надвикам шума. — Скъпа, върни се! Опасно е!

— Машината! Може би ще успеем да заварим Машината на времето.

Виждах я как се спуска сред шубраците и храстите, без да се наведе дори.

— Не! — извиках аз, обзет от отчаяние. — Амелия!

През множеството станали междувременно събития, през привидно изтеклите години и милионите пропътувани мили… пред мен изникна вледеняващият спомен за нашето първо пътуване в 1903 година.