Кристофър Прист - Машината на пространството

Офицерът веднага се разпореди двама от хората му да намерят маркуча и само след няколко минути той беше изнесен и свързан с чешмата зад къщата. За щастие налягането на водата беше силно и от другия му край веднага бликна мощна струя.

Отстъпихме встрани и наблюдавахме как добре обучените войници разумно и с резултат се бореха с огъня. Насочиха водата към мястото, където той беше най-силен, а останалите продължиха да удрят с платнищата.

Офицерът също наблюдаваше и почти без никаква намеса от негова страна пожарът беше овладян.

— Дадохте ли жертви? — попитах го аз.

— За щастие не, сър. Наредиха ни да се оттеглим малко преди атаката, но въпреки всичко успяхме да се прикрием навреме. — Той ми показа няколко дълбоки рова, които пресичаха моравата; те минаваха през мястото, където (преди толкова много време!) бях пил студена лимонада с Амелия.

— Тук ли бяхте разквартирувани? — попитах го аз.

— Да, сър. Не сме повредили нищо, можете да се уверите. Щом съберем нещата си, ще трябва да се оттеглим.

Разбрах, че не спасяването на къщата от пожара е била основната им цел. Имахме истински късмет, че трябваше да спасяват личните си вещи; трудно щяхме да се справим сами с огъня.

След около четвърт час пламъците бяха потушени. Засегнато беше крилото, където спеше прислугата, и две от стаите в приземния етаж бяха станали необитаеми, шестимата артилеристи, настанени там, загубиха всичките си вещи. Горните етажи бяха пострадали само от трусовете и бяха пълни със сажди.

Стаите, намиращи се най-далеч от оръдието, почти не бяха пострадали; в пушалнята например не беше счупено нито едно стъкло. Из цялата къща личаха следи от трусовете при експлозиите на оръдието, стъклата на лабораторията бяха строшени до едно. Храстите и разни други растения в градината горяха, но войниците бързо ги изгасиха.

Щом потушиха напълно огъня, артилеристите събраха остатъка от вещите си, натовариха ги на колата за амуниции и се приготвиха за оттегляне. През цялото това време до нас достигаха отзвуци от далечна стрелба и офицерът ни уведоми, че бърза да се присъедини към своята част в Ричмонд. Извини се за разрушенията, причинени от изстрелите на неговото оръдие, а ние от своя страна му благодарихме за помощта при гасенето на пожара… след това войниците се спуснаха надолу по склона и се отправиха към града.

Мистър Уелс заяви, че отива да провери какво е сега местоположението на марсианците и се отправи към билото на хълма. Последвах Амелия в къщата и когато бяхме вече вътре, я взех в прегръдките си и силно я притиснах до себе си; тя сгуши лицето си до моето.

Стояхме така в продължение на няколко минути, без да говорим; на края тя се отдръпна и дълго не можахме да откъснем изпълнените си с любов погледи един от друг. Преминалият пред нас образ на нашето минало има благотворно въздействие; с издрасканото си и наранено лице, с разпрана и обгорена дреха, тази Амелия, която стоеше в момента пред мен, имаше твърде слаба прилика с хубавата и елегантна млада жена, която бях видял, покачена на Машината на времето. В погледа, с който тя сега ме наблюдаваше, прочетох същата истина и за себе си.

— Ти си видял марсианеца от Машината на времето. През всичкото това време си знаел.

— Тогава видях само теб — промълвих аз. — Мислех, че виждам как умираш.

— Затова ли искаше да седнеш на кормилото?

— Не зная. Бях отчаян… Още тогава те обичах…

Амелия ме прегърна и устните й се докоснаха нежно до врата ми.

— Сега разбирам, Едуард — промълви тя толкова тихо, че едва долових смисъла на думите й.

Мистър Уелс се върна с мрачната новина, че в долината е видял три бойни машини и че стрелбата продължава.

— Плъзнали са навсякъде — съобщи той — и доколкото можах да видя, нашите хора не им оказват почти никаква съпротива. В радиус от три мили около тази къща има поне три бойни машини, но те са в долината. Струва ми се, че ако искаме да сме в относителна безопасност, не трябва да се показваме навън известно време.

— Какво правят марсианците? — попитах аз.

— Топлинният лъч е все още в действие. Имам чувството, че всичко по долината на Темза гори. Отвред се стеле дим, и то удивително наситен. Целият Туикнам е скрит под него. Гъст, черен като катран дим, който не се вдига. Покрил е всичко като с покрив.

— Вятърът ще го разнесе — опита се да го успокои Амелия.

— Вятърът е високо — възрази мистър Уелс, а димът е над града. Трудно може да се разчита на вятъра.