Кристофър Прист - Машината на пространството

Мистър Уелс кимна с разбиране, но каза:

— За нещастие не можем да намерим нито сър Уилям, нито неговата Машина.

— Зная, сър — мрачно признах аз.

Беше станало вече доста късно и скоро прекратихме разговора, защото и тримата бяхме изморени до смърт. Тишината отвъд стените на къщата беше все така гробовна, но предчувствайки, че никой от нас няма да може да заспи спокойно при тази несигурност, преди да се приготвим за лягане, се измъкнахме тихо от къщата и като прекосихме моравата, приближихме билото на хълма.

Оттатък долината на Темза всичко гореше. Накъдето и да се извърнеше човек, докъдето погледът стигаше, нощта беше осветена от пламъците на горящи сгради. Небето над нас беше чисто и звездите грееха ярко.

Амелия ме улови за ръката и прошепна:

— Като на Марс, Едуард! Те вече превръщат нашия свят в техен.

— Не можем да им позволим да продължават — казах аз. — Трябва да намерим начин да се преборим с тях.

Точно в този момент мистър Уелс посочи на запад, където светеше ярка зелена точка. Тя нарастваше с всеки миг и само след няколко минути за никой от нас нямаше съмнение, че това е четвъртият снаряд. Скоро светлината стана ослепително ярка и в един миг с ужас осъзнахме, че тя лети право към нас. Не мина много и снарядът загуби височина и се приземи с оглушителна експлозия на три-четири мили югозападно от нас.

Силната зелена светлина са стопи постепенно в нощта и отново се спусна мрак.

— На път са още шест снаряда — промълви мистър Уелс.

— Всичко е безнадеждно — въздъхна Амелия.

— Никога не бива да се губи надежда. Безсилни сме да се справим с тези чудовища.

— Трябва да построим втора Машина на времето — заяви мистър Уелс.

— Но това е невъзможно — възрази Амелия. — Само сър Уилям знае как да я конструира.

— Той в детайли ми обясни основния принцип — каза мистър Уелс.

— На вас, както и на много други, но въпреки всичко с твърде неясни термини. Дори аз, която понякога работех с него в лабораторията, имам само обща представа от основните механизми.

— В такъв случай може да успеем! — заяви ентусиазирано мистър Уелс. — Вие сте му помагали да я построи, а аз — да я конструира.

При тези думи ние с Амелия го погледнахме с любопитство. Светлината на пожарите в долината хвърляше странни сенки по чертите на лицето му.

— Помагали сте да се конструира Машината на времето ли? — попитах аз все още невярващ.

— В известен смисъл — да; той често ми показваше проектите си и дори му дадох някои предложения, които той възприе. Ако чертежите са налице, няма да ми отнеме много време да възстановя познанията си. Надявам се, че все още са в касата на лабораторията.

— Той винаги ги държеше там — каза Амелия.

— В такъв случай няма да можем да ги вземем! — възкликнах аз. — Нали сър Уилям го няма?

— Ако се наложи, ще взривим ключалката — подхвърли мистър Уелс, който очевидно твърдо беше решил да проведе докрай намерението си.

— Няма да стане нужда — обади се Амелия. — Имам резервни ключове в стаята си.

Неочаквано мистър Уелс протегна ръка към мен и аз я поех нерешително, без да съм сигурен в какво ще се състои нашият договор. Той постави другата си ръка върху рамото ми и го стисна сърдечно.

— Търнбул — започна мистър Уелс сериозно. — Вие, аз и мис Фицгибън ще обединим усилията си, за да победим врага. Ще станем неподозираният и невидим негов противник. Ще се преборим с тази заплаха, като се спускаме над тях и ги унищожаваме по начин, за който не са и сънували. Утре ще се заловим за построяването на нова Машина на времето, с която ще излезем и ще спрем веднъж завинаги техните действия.

Сетне, обзети от вълнение, което неизменно обхваща човек, когато вземе решение, започнахме да се поздравяваме, да се смеем високо и шумно да заплашваме нашествениците долу в долината. Нощта бе тиха, но във въздуха се носеше мирис на дим и смърт, тъй като желанието за мъст е от онези пориви в човека, които му носят най-голямо задоволство. Когато се върнахме в къщата, бяхме изпълнени с изключителна вяра в бързата си победа.

Мистър Уелс и аз се настанихме в двете стаи за гости, а Амелия си легна в спалнята (за първи път от седмици насам спях сам и дълго време се въртях неспокойно в леглото); на сутринта, когато слязохме за закуска, все още бяхме завладени от жажда за мъст.

За нас с Амелия закуската беше истински разкош, приготвихме си на примуса бекон с яйца (решихме, че ще е неразумно да палим кухненската печка).