Кристофър Прист - Машината на пространството

Щом Машината на времето вече я нямаше, налагаше се да се простим с подобна идея. И въпреки всичко упорито се стремяхме към Ричмонд, защото, разположен уединено оттатък хребета на хълма, домът на сър Уилям щеше да бъде възможно най-добро скривалище от марсианците.

Седнал срещу Амелия, забелязах, че тя също е потънала в мисли и се питах дали не е стигнала до заключение подобно на моето.

Най на края, за да не се чувства мистър Уелс изолиран, го попитах:

— Сър, имате ли представа какви са плановете на армията?

— Зная почти толкова, колкото и вие. Военните бяха съвършено неподготвени. Дори след първоначалните действия на нашествениците никой от управляващите не искаше да погледне сериозно на нападението.

— Долавям известен укор в думите ви.

— Точно така — потвърди мистър Уелс. — От няколко седмици на всички е известно, че марсианците изпращат свой отряд, който ще извърши нападение. Както вече ви казах, десетки учени бяха наблюдавали изстрелването на снарядите. Предупреждения за заплахата се появиха в научните и в популярните издания и въпреки това, дори след кацането на първия снаряд властите не можеха да решат дали се налага да предприемат някакви предохранителни мерки.

— Искате да кажете, че никой не се е отнесъл сериозно към предупрежденията — попита Амелия.

— Сметнаха ги за плод на желанието на някои хора да предизвикат сензация въпреки известията за първите смъртни случаи. Първият цилиндър се приземи на не повече от миля от моя дом. Това беше на 19-и, някъде около полунощ, веднага на следващата сутрин с още цяла тълпа любопитни отидох да го разгледам и макар че беше съвсем ясно, че вътре има някой, вестниците отказаха да публикуват съобщения, по-дълги от няколко реда. И те се появиха благодарение на моите усилия, защото освен с литературна дейност понякога се занимавам с писане на материали с научен характер, а известно е колко предпазливи са в редакциите, когато стане дума за научни открития. Що се отнася до армията, в първите 24 часа след пристигането на снаряда не беше предприето абсолютно нищо, време, през което чудовищата излязоха и заеха позиции.

— В историята на армията — обадих се аз все още с чувството, че мое задължение беше да предупредя властите — подобно нападение не е известно, нали?

— Положително — съгласи се мистър Уелс. — Но и след кацането на втория цилиндър от наша страна все още не беше даден нито един изстрел. Колко снаряда още трябваше да се приземят, за да се осъзнае сериозността на положението.

— Струва ми се, сега вече са наясно с опасността — казах аз и посочих с глава друго артилерийско укрепление на брега на реката. Единият от войниците край него извика нещо, но аз продължих да греба и не му отговорих. Времето беше доста напреднало, но до залез-слънце оставаха близо четири часа.

— Казахте, че сте били при ямата. Видяхте ли неприятеля? — попита Амелия.

— Да — отвърна мистър Уелс и забелязах, че ръцете му треперят. — Тези чудовища са неописуеми.

Изведнъж усетих, че всеки миг Амелия може да започне да разказва за приключенията ни на Марс и смръщих вежди предупредително. Струваше ми се, че поне засега не бива да разкрива нашето участие в нападението.

Ето защо побързах да попитам:

— Вероятно гледката ви е разстроила?

— Изправен бях лице с лице със смъртта. На два пъти успявах да се измъкна, и то благодарение на невероятен късмет. — Той поклати глава. — Марсианците ще завладеят света, никой не може да ги унищожи.

— И те са смъртни, сър — обадих се аз. — Могат да бъдат ликвидирани като всеки друг паразит.

— Досега практиката показва друго. Вие имате ли някакви наблюдения?

Припомних си писъците на умиращото в платформата чудовище и противните газове, които изпущаше. Сетих се обаче за предупреждението, което само няколко секунди по-рано бях отправил към Амелия и казах:

— Едно чудовище било убито край Уейбридж.

— Случайно попадение на снаряд. Не можем да разчитаме случайността да спаси света от надвисналата над него опасност.

Близо до Хемптън Корт мистър Уелс ме смени на греблата. Намирахме се вече съвсем близо до Ричмонд, но точно тук реката правеше завой на юг, след което отново тръгваше на север, ето защо ни чакаше още доста път. Известно време поспорихме дали не би било по-добре да изоставим лодката и да продължим пеш, но вече се бяхме уверили че пътищата са задръстени от бягащи към Лондон тълпи. Освен нас по реката не се движеше почти никой. Следобедът беше топъл и спокоен, а небето над нас — чисто и синьо.