Кристофър Прист - Машината на пространството

Амелия сбърчи чело, очевидно се напрягаше да си спомни нещо.

— Сигурна съм, че съм ви виждала и преди.

Нашият приятел задържа греблата над водата.

— Велики боже! — извика той. — Да не сте бившата секретарка на сър Уилям?

— Да, това съм аз. А вие, струва ми се, се казвате мистър Уелс, нали?

— Точно така — отвърна той сериозно. — Ако не се лъжа, вие сте мис Фицгибън.

Амелия веднага потвърди, след което възкликна:

— Какво удивително съвпадение!

Мистър Уелс любезно ме попита за името ми и аз се представих. Протегнах ръка и се здрависахме.

— Много ми е приятно, мистър Търнбул.

Слънчевата светлина блесна в очите му и те се оказаха изненадващо сини; на фона на измъченото му и разтревожено лице те грееха като вдъхващи надежда сигнални светлини и усетих как в мен се надигна топло чувство на доверие към този човек.

Амелия още не можеше да се успокои от вълнението.

— Тръгнали сме към Рейнолдс Хаус — обади се пак тя. — Смятаме, че сър Уилям е един от малкото хора, които ще успеят да се справят с грозящата опасност.

Мистър Уелс смръщи вежди и се залови отново с греблата.

След малко каза:

— По всичко личи, че не сте се виждали скоро със сър Уилям.

Амелия ме погледна и схванах, че тя се колебае какво да отговори.

— Да, сър, от май 1893 година — побързах да отговоря вместо нея.

— Това е времето, когато за последен път го видях и аз, и всички останали. Щом сте работили за него, положително знаете.

— През същия този месец май престанах да работя там. Да не би да искате да кажете, че след това е починал?

Последното беше някакво почти невероятно предположение, но мистър Уелс побърза да обясни.

— Мисля, че сър Уилям не е мъртъв. Отиде в бъдещето със своята дяволска Машина на времето и макар че след първото си пътешествие се върна, след второто отпътуване никой не го видя.

— Сигурен ли сте? — попита Амелия.

— Имах честта да издам мемоарите му — отговори мистър Уелс, — така както той сам ми ги беше диктувал.

Докато гребяхме по течението на реката, мистър Уелс ни разказа всичко, което беше известно за съдбата на сър Уилям. За нас не беше безинтересно да научим, че повечето от предположенията ни се бяха оказали верни.

Изглежда, след като ни беше запратила твърде безцеремонно сред червените растения на Марс, Машината се беше върнала в Ричмонд невредима. Мистър Уелс не можеше да знае за нашата злополука, но от разказа му за по-нататъшните опити на сър Уилям схванахме, че никой не беше разбрал, че Машината е липсвала за известно време.

От думите на мистър Уелс стана ясно, че сър Уилям е бил много по-смел от нас и е предприел пътуване в дори по-далечно бъдеще. Там станал свидетел на множество необичайни събития (мистър Уелс обеща да ни покаже копие от неговия разказ, тъй като историята била твърде дълга), върнал се да разкаже видяното и много скоро след това се отправил на ново пътешествие в бъдещето. Този път не се върнал.

Помислих си, че сър Уилям може би е преживял подобно на нашето премеждие с Машината и попитах:

— Машината на времето се върна празна, нали?

— Оттогава никой не е видял нито Машината, нито сър Уилям.

— В такъв случай не можем да се видим с него.

— Освен ако имате втора Машина на времето.

В този момент минавахме край Уолтън на Темза и забелязахме, че в града цари голямо оживление. Няколко оръдия трополяха надолу по извиващия край реката път по посока на Уейбридж, а изпод копитата на теглещите ги коне се вдигаха бели облачета прах. Стотици хора на коне или пеша бързо се изтегляха по пътя за Лондон. Няколко големи лодки, пренасящи пътници за Сънбъри на отсрещния бряг, бяха задръстили реката и трябваше да лавираме внимателно, докато се измъкнем. По протежението на северния бряг личаха следи от военна подготовка и отряди войници маршируваха на запад. По ливадите източно от Халифорд заемаха позиции артилерийски части.

Движението, царящо край двата бряга, отвлече вниманието ни от разговора за сър Уилям и докато отминахме Уолтън, мълчахме. Мистър Уелс видимо се умори и аз заех неговото място.

Ритмичното физическо усилие върна мислите ми към предишния им равномерен ход, на който се радвах, преди да срещнем мистър Уелс и помощника на енорийския свещеник.

До този момент не се бях замислял защо така твърдо сме решили на всяка цена да стигнем дома на сър Уилям. Споменаването на Машината на времето от мистър Уелс като че изясни причината; някак инстинктивно стигнах до мисълта, че Машината може да бъде използвана срещу марсианците. Та нали в крайна сметка благодарение на нея бяхме стигнали до Марс, а необикновеното й свойство да се движи в пространството и времето положително надминаваше и най-съвършените технически достижения на марсианците.