Нелсън Демил - Полет 800

Джил задиша тежко, но успя да изпъшка:

— Надявам се, че си насочил камерата точно.

Бъд се надигна да си поеме дъх и погледна назад.

— Да.

Тя взе бутилката и изля останалото вино върху тялото си.

— Оближи ме.

Бъд облиза виното от твърдия й корем и гърдите й, прокара език по зърната й.

След няколко минути Джил се надигна.

— Лепкава съм. Хайде да се изкъпем.

Той се изправи.

— Трябва да тръгваме. Ще вземем душ в хотела.

Джил не му обърна внимание. Изкачи се на дюната и погледна към океана.

— Хайде, нагласи камерата и да идем да се изкъпем в морето. Бъд знаеше, че няма смисъл да спори, затова бързо отиде при видеокамерата, спря я, после пренесе триногата на върха на дюната и заби крачетата й в пясъка.

Огледа океана и небето. Гаснещите слънчеви лъчи все още огряваха хоризонта, ала морето и водата вече бяха тъмносини и лилави. Започваха да блещукат звезди. Забеляза мигащи светлинки на високо летящ самолет и сияние на голям кораб в далечината. Вятърът се усилваше и охлаждаше потното му голо тяло.

Джил погледна през окуляра и натисна бутона за сумрак, после настрои автофокуса на безкрайност. Накрая включи на запис.

— Невероятно е красиво.

— Хайде да не ходим на плажа голи — каза Бъд. — Може да има хора.

— И какво от това? Щом не ги познаваме, кой го е грижа?

— Все пак дай да си вземем дрехи…

— Живей опасно, Бъд.

Тя се спусна от дюната и заподскача по полегатия плаж. Бъд я проследи с поглед. Възхищаваше се на съвършеното й голо тяло, докато тя тичаше към водата. Джил се обърна към него и извика:

— Хайде!

Бъд се спусна по плажа. Чувстваше се глупаво да тича гол и оная му работа да се развява на вятъра.

Настигна я на самия бряг и Джил го накара да се обърне към камерата и размаха ръце.

— Бъд и Джил плуват с акулите. — После го хвана за ръка и двамата нагазиха в спокойния океан.

Първоначалният шок от студената вода отстъпи мястото си на приятно усещане за пречистване. Спряха, когато солената вода стигна до хълбоците им, и почнаха да се плискат отпред и отзад.

Джил погледна навътре в морето.

— Вълшебство.

Бъд застана до нея и двамата заедно се взряха напред, хипнотизирани от ширналото се гладко море и аленото небе.

Надясно Бъд забеляза мигащи светлинки на самолет — на петнайсетина километра от Файър Айлънд, на височина четири хиляди — четири хиляди и петстотин метра. Приближаваше се и последните лъчи на залязващото слънце се отразяваха от крилете му. Оставяше четири бели следи в тъмносиньото небе и Бъд предположи, че е излетял от летище „Кенеди“ на стотина километра западно от тях и че лети към Европа. Моментът изискваше романтичност и Бъд каза:

— Ще ми се двамата да летяхме с тоя самолет за Париж или Рим.

Тя се засмя.

— Ти се паникьосваш, когато отиваш за един час на мотел. Как ще обясниш заминаването си за Париж или Рим?

Бъд се ядоса.

— Не се паникьосвам . Просто съм предпазлив. Заради теб . Хайде да тръгваме.

— След малко. — Джил го ощипа по задника. — Тоя видеозапис ще е истинска сензация.

Той все още беше ядосан и не отговори.

Тя хвана пениса му.

— Хайде да го направим тук.

— Хм… — Бъд погледна към плажа, после към камерата на върха на дюната.

— Хайде. Преди да се е появил някой. Точно като оная сцена в „Оттук до вечността“.

Той имаше милион основания да не правят секс на плажа, ала Джил здраво бе стиснала единствената причина да го направят.

Тя го хвана за ръка и го поведе към брега, където слабият прибой плискаше мокрия пясък.

— Легни.

Бъд се изтегна на пясъка; морето обливаше тялото му и се отдръпваше.

Джил му се качи и започнаха да се любят бавно и ритмично, както й харесваше — тя вършеше повечето работа, със собственото си темпо.

Бъд малко се разсейваше от вълните, които заливаха лицето и тялото му, и се притесняваше, че е гол на плажа. Ала скоро хоризонтите на света му се свиха до мястото между краката им и той нямаше да забележи дори да ги залееше цунами.

След минута тя свърши и Бъд се изпразни в нея.

Джил полежа няколко секунди отгоре му, тежко задъхана, после го яхна и седна. Понечи да каже нещо, ала се вцепени и се вторачи в далечината.

— Какво…

Бъд бързо се надигна и проследи погледа й, като се обърна през дясното си рамо.

Нещо се издигаше от водата и му трябваше миг, за да го определи като червеникавооранжев огнен език, оставящ следа от бял дим.

— Какво, по дяволите?… — Приличаше на фойерверк от Четвърти юли, но пламъкът беше огромен, прекалено огромен — и излизаше от водата.