Нелсън Демил - Полет 800

Не му обърнах внимание и се замислих за мястото. След като Кейт щеше да се е прибрала, знаех, че ще настои да присъства, въпреки че не исках повече да я въвличам в тая история. Обаче можех да я използвам за подкрепление и щях по-спокойно да заведа Джил на срещата, ако дойдеше и Кейт. Спомних си последната ни вечер в Ню Йорк, преди с Кейт да се разделим, и отговорих на Наш:

— В „Прозорците на света“. Официална закуска.

— Не е ли прекалено публично за въпроса, който обсъждаме?

— Казах „обществено място“ и ти спомена, че срещата е неофициална, само за изясняване на нещата — и любезност към мен. Какъв е проблемът?

— Току-що ти казах. Прекалено е публично.

— Правиш ме подозрителен, Тед.

— По-скоро те обзема параноята.

— Виж, нима не се срещнах сам с теб на плажа през нощта? Това не е параноя — просто е глупаво. Обаче тоя път искам да проявя интелигентност. — И прибавих: — Гледката е страхотна.

— Все пак настоявам да се срещнем в кабинет. Чийто и да е кабинет. На Кьоних. На Стийн. Ти избери.

— Опитваш се да ме задържиш на телефона, а? Ще се видим утре в осем и половина. В „Прозорците на света“. Ти черпиш. — Затворих. „Задник“.

Беше привечер. Жена ми трябваше да пристигне на летище „Кенеди“. Очакваше я най-малко една група посрещачи, може би две. А главната ми свидетелка се мотаеше по улиците.

Джил се обади по телефона.

— Разговарях с Марк. Каза, че от ФБР ходили в службата му да питат къде съм.

— Кога е било това?

— Не каза.

Подозирах, че всъщност са отишли в дома му предишния ден, което обясняваше странното му телефонно обаждане. Освен това не бях сигурен, че са го навестили от ФБР — по-скоро бяха агенти на ЦРУ с феберейски документи.

— Не пожелали да му обяснят за какво се отнася — продължи Джил. — Казали само, че съм свидетелка на нещо и трябвало да разговарят с мен.

— Той пита ли те на какво си била свидетелка?

— Да. И аз му разказах всичко. За Бъд, за плажа и видеозаписа.

— Той как го прие?

— Не много добре. Но неговите пет минути изтекоха и му затворих.

— Искам веднага да се върнеш тук — казах. — Изключи си мобифона.

— Добре. Идвам след петнайсетина минути.

Събитията се развиваха малко по-бързо, отколкото възнамерявах, обаче не беше толкова зле — да, Тед Наш знаеше, че Джон Кори е открил Джил Уинслоу, само че не знаеше къде се намираме. Общо взето, господин Наш имаше адски кофти ден. Не исках дори да си представям телефонните му разговори с човека, който преди пет години беше решил да се забъркат в тоя заговор.

Обаче Тед Наш си мислеше, че има шанс да обърне нещата в своя полза — или на летището, като ни пипне с Кейт, или утре на срещата.

Междувременно баламосваше всички участници в събитията, опитваше се да замаже нещата и да ме намери. И когато научеше, че разполагам с копие на записа, щеше да му се прииска пак да е мъртъв.

Проверих мобифона си. Бях получил съобщение от обекта на размислите си, господин Наш. Обадих му се.

— Разговарях с някои хора и просто исках да потвърдя утрешната ни среща.

Говореше по-загрижено от предишния път, когато се бяхме чули. Явно се беше съвещавал с обезпокоени хора.

— Ще дойда — отвърнах.

— Какво… какво искаш да обсъждаме?

— Каквото и да е.

— Ще те попитам следното. Имаш ли някакви твърди доказателства, които могат да доведат до преразглеждане на случая?

— Какви например?

— Ти кажи.

— Ами… е, може и да имам нещичко. Защо?

— Утре ще донесеш ли доказателствата?

— Ако искаш.

— Би било добре. Искаш ли да доведеш на срещата и други свидетели?

— Може би.

— Ще се радваме на всеки свидетел, когото доведеш.

— От сценарий ли четеш?

— Не. Просто ти казвам да доведеш когото искаш.

— Значи мога да си доведа гост на закуска, така ли? Ти ли черпиш?

Почти го видях да чупи молив.

— Да, вземи всички доказателства и доведи всеки човек, който искаш да говори. — После прибави: — В Северния небостъргач има свободни офиси, ако преценим, че се налага да се оттеглим на по-дискретно място.

Реших окончателно да му проваля деня.

— Може би ще ви направя аудио-визуална презентация. Ще уредиш ли необходимата техника? — Съжалявах, че не виждам лицето му.

Изтекоха няколко секунди.

— Мисля, че блъфираш — заяви той накрая.

— Не разчитай на това. Уреди видео и монитор.

Наш отново се умълча за няколко секунди.

— Казах ти, че записът е унищожен.

— И ме излъга. Само е бил изтрит.

— Откъде знаеш?