Кони Мейсън - Пиратът принц

Изтощена след безсънната нощ, Уилоу се примъкна до леглото и седна. Погледна през прозореца и зърна първите пурпурни ивици зора. Тогава усети как корабът се плъзва от мястото си и полека започва да се измъква от залива.

Ръката й се вдигна към устата, сякаш внезапно беше осъзнала къде отива и защо. Изтича към вратата и спря с ръка на резето. После се обърна. Беше твърде късно за връщане. Всичко беше свършено. С радост щеше да понесе последиците заради Тарик. Той щеше да живее. А тя — да оцелява.

Тарик се събуди полека, изненадан, че стаята е залята от слънчева светлина и болезнено осъзнавайки мъчителното главоболие. Отвори и двете си очи и обърна глава, борейки се с болката, причинена от движението. Беше в леглото си… сам. Нужен му бе един миг съсредоточаване, за да разбере, че нещо не е наред.

Трябваше да е някъде, но не можеше да си спомни къде. Изпъшка и се опита да вдигне ръка към челото си, но с досада установи, че не може да помръдне нито ръка, нито някоя част от тялото си. Какво, по дяволите, не беше наред с него? Погледна надолу и изригна куп проклятия, когато разбра, че ръцете и краката му са вързани за леглото.

— Буден си.

Тарик вдигна очи и видя Бейба на един стол до леглото.

— Какво, в името на Аллах, става тук?

Внезапно облаците в мислите му се пръснаха и той си спомни, че трябваше да бъде на борда на „Отмъщение“ още преди няколко часа.

— Какво си направила? Пусни ме и повикай Мустафа!

Бейба се приближи към леглото.

— Не мога, господарю.

— Можеш и ще го направиш! — изрева Тарик. — Доведи Мустафа!

— Няма го, господарю.

Ужасна мисъл последва думите на Бейба.

— Къде е Уилоу?

Старата жена се дръпна от леглото.

— Няма я, господарю.

Тарик напъна въжетата. Те не поддадоха. Главата му туптеше от болка и той направи гримаса, опитвайки се да осмисли кошмара, в който се беше събудил.

Мустафа го нямаше, Уилоу я нямаше.

— Боли ли те главата, господарю? — запита Бейба. — Ще ти донеса нещо за успокояване.

— Не, не ти искам дяволските отвари. Упоила си ме — обвини я той. — Мустафа го е замислил, нали? След като съм заспал от упойката, е накарал Уилоу да се качи на борда на „Отмъщение“. И нея ли упои?

Бейба поклати глава, застанала на безопасно разстояние.

— Господарката Уилоу отиде охотно на кораба. Тя се съгласи с Мустафа, че животът ти трябва да бъде запазен.

— Проклети да сте, дано се провалите в най-тъмните дупки на ада! Кой командва тук?

— Капитан Фауд. Ще го доведа и ще ти забъркам нещо да облекча болката ти.

И тя побърза да излезе.

Ярост се надигна като ураган в душата на Тарик. Мустафа нямаше право да отменя заповедите му! Глави щяха да падат заради това предателство! Уилоу не би се съгласила доброволно да иде при Ибрахим, нали? Не, тя щеше да се бори със зъби и нокти да остане свободна. Внезапно той си спомни нещо, което тя беше изрекла, преди той да се поддаде на упойката. Беше казала, че го обича, и беше го помолила да й прости.

Вратата се отвори и капитан Фауд влезе в стаята.

— Викал си ме, господарю?

— Да — отсече Тарик. — Отвържи ме.

— Не мога, господарю. Чак утре.

— По чия заповед?

— На Мустафа. Той не можеше да позволи да отидеш на смърт и аз се съгласих с него. Всичко ще бъде наред — продължи той. — Мустафа ще доведе Салиха султан, а ти няма да загубиш живота си.

— Ами Уилоу? Нейният живот нищо ли не означава за вас?

— Ибрахим няма да я убие. Тя е твърде красива и той дълго я е чакал. Бейба не ти ли каза, че тя се качи доброволно на борда на „Отмъщение“?

— Да, каза ми, макар че какво значение има. Защо мислиш, че смятах да разменя живота си срещу този на майка ми? Не мога да понеса Уилоу да отиде в леглото на Ибрахим. Развържи ме и може би ще успея да догоня „Отмъщение“. Трябва да има поне един кораб от моята флота на котва в пристанището.

— Ще те пусна утре — обеща Фауд, — но не храни илюзии, че можеш да настигнеш „Отмъщение“. Няма кораб, който да е по-бърз от твоя флагман. Докато стигнеш Истанбул, ще бъде твърде късно.

— Защо го правиш? Можех да потопя кораба ти и да убия тебе и екипажа ти, но ви подарих живота.

— Сега аз решавам да те оставя да живееш, принце. Никоя жена не е ценна колкото твоя живот, дори прелестната Уилоу.

— Ако няма да ме освободиш, махай се от очите ми! — изрева Тарик през зъби.

— Много добре.

Капитанът въздъхна и се обърна, за да излезе.

— Чакай, Фауд — спря го Тарик. — Ако искаш да опазиш главата на раменете си, погрижи се утре да има готов кораб, който да ме чака.