Кони Мейсън - Дръзка любов

— Госпожо Стенли… Кейси, какво има? Да не би да съм казал нещо, което ви е разстроило? Зле ви е, позволете ми…

— Да — изпъшка тя, пожелавайки си да можеше да се обърне и да избяга, преди Деър да я е видял. — Аз… не ми е добре. Заведете ме някъде, където да мога да си отпочина, и после, моля ви, повикайте съпруга ми.

— Разбира се — отзова се Еди, сбърчил чело в сериозна загриженост, докато я подхващаше под ръка и внимателно я превеждаше през навалицата. — Ще ви отведа в библиотеката.

Забеляза в другия край на залата Дрю да се отправя към игралната стая заедно с баща му, но беше твърде късно, за да му даде сигнал.

Спряха пред вратата на библиотеката и Кейси, все още разтърсена и страдаща, каза:

— Мога сама да се настаня вътре, Еди. Моля ви, доведете ми Дрю.

Еди побърза да се отдалечи и Кейси облегна глава на вратата, с объркани мисли, въртящи се хаотично в ума й. Какво правеше Деър в Лондон? Кога беше пристигнал? Къде беше Марси и защо той ухажваше друга жена? О, господи! Тя трябва да се махне оттук. Къде е Дрю? Тя имаше нужда най-вече да седне и да събере обърканите си мисли.

Вратата на библиотеката се отмести безшумно на добре смазаните си панти и Кейси влезе вътре. Нощта беше студена и в камината весело бумтеше силен огън, изпълвайки стаята с разсеяна светлина. Уютната атмосфера я примамваше и тя би се отпуснала на най-близкия стол, ако някакъв шум, идващ от малкия диван наблизо, не беше привлякъл вниманието й. Тя си пое остро дъх, когато разбра, че е нарушила нечие любовно усамотение.

Мъжът, чието лице беше обърнато настрани, държеше в обятията си една жена и обсипваше с пламенни целувки блестящата й бяла плът. Големите му ръце бродеха свободно по тялото й, корсажът беше смъкнат от раменете й и откриваше снежнобяла кожа. Нейните въздишки и стонове дадоха импулса, който освободи замръзналите крака на Кейси и тя би побягнала незабавно, ако не беше една дума, която жената изпусна в страстното си отдаване: „Деър! О, Деър!“

Плътта на жената под върховете на пръстите му беше топла, приканваща и толкова изпълнена с желание, че Деър сериозно възнамеряваше да я вземе тук и сега, на тесния диван. Беше толкова отдавна — толкова ужасно отдавна! — откакто не беше се любил с жена, ако това, което смяташе да направи с Лидия, можеше да се нарече любене. Страст беше по-уместната дума. Но нещо го задържа въпреки очевидната благосклонност на момичето. С воля, родена от решимостта и годините самодисциплина, той се застави да охлади страстта си, откъсвайки ума си от топлата, подканваща плът, която се извиваше под ръцете му.

Дори да доживееше до сто години, пак не би могъл да каже какво го накара да погледне към вратата. Някаква сила, помощна от живота, по-властна дори от страстта, която подтикваше и него, и жената в обятията му. Необясним магнетизъм, неповторима аура, свързвана за него с любовта, която беше познал и изгубил. Толкова силен, толкова непреодолим ли беше копнежът му по Кейси, че усещаше присъствието й в тази стая, докато друга жена лежеше в обятията му?

Омагьосан, лишен от дар слово, неспособен на каквато и да било свързана мисъл, Деър се взираше във видението, предизвикано от въображението му, толкова подобно на Кейси, че би могло да бъде нейно въплъщение. Стряскащо зелени очи отвръщаха на погледа му през завеса от златисти мигли. От върха на великолепния куп червени къдрици до крайчеца на изящните си стъпала тази жена беше съвършено копие на мъртвата му любима. Болезнени спомени докоснаха паметта му с невидимите си пръсти и събудиха в ума му картини, които беше погребал дълбоко в себе си.

— Деър, какво има? — запита Лидия, внезапно осъзнавайки разсейването му.

Когато тялото му се напрегна и започна да трепери, тя се стресна, страхувайки се, че е направила нещо, с което да го разстрои. Не особено опитна с мъжете, Лидия досега се беше наслаждавала на вниманието му и не искаше той да спира.

Сякаш насън Кейси срещна погледа на Деър в мига, когато очите му смениха цвета си от блестящо сребро в плътна мъгла.

— Деър — прошепна тя, сякаш ехо на думите, които бе дочула от жената в прегръдките му само преди броени мигове.

Болезнено бавно Деър отдели ръце от тялото на Лидия, посягайки към зеленоокото видение, което очакваше всеки момент да изчезне сред облаци дим. Изоставяйки Лидия, полегнала всред дипли от златиста тъкан, Деър се изправи несигурно на крака. Протегнал ръце в ням призив, той произнесе жадно името й: