Кони Мейсън - Страст и омраза

Савана и Бранд излязоха на широката веранда. Савана се усмихваше от ухо до ухо. Бранд се откъсна от ръката й и се втурна по стълбите, размахвайки възторжено ръце.

— Защо се забавихте? — извика той щастливо. — Отдавна ви чакаме.

Еме пребледня, толкова объркана, че можеше само да седи в каручката със сълзи, стичащи се по лицето й.

— Уредих да тръгнат от хотела малко след нас — обясни Ник с виновна усмивка. Искаше да изненада Еме, не да я разстрои. Трябваше да се съобрази с нейното емоционално състояние, тя беше твърде крехка за такъв шок в края на бременността. — Казах на Савана да опакова всичко и да ни чака тук. Докато ние пътувахме по заобиколния път и обядвахме на открито, те са дошли направо тук.

Тя го погледна с блеснали от сълзите очи.

— Не… не разбирам. Какво правят тук Савана и Бранд? Да не би новите собственици да са ни дали „Високите дъбове“ под наем?

— Еме, скъпа, имението е наше. Твое, мое и на Бранд. Това е сватбеният ми подарък, скъпа. Не можех да ти го кажа предварително, защото исках да съм сигурен, че мога да наема достатъчно хора, за да го възстановят.

— Да го възстановят! След пожара имаше само четири стени. Сигурно е струвало цяло състояние.

Ник сви рамене.

— Нали ти казвах, че имам намерение да продам моя дял от фабриката за оръжие? Зет ми пък много искаше да го купи. С парите възстанових нашата къща. Сега, като видях лицето ти, знам, че си е струвало. Не се тревожи, скъпа, има още достатъчно пари, за да живеем, докато земята отново започне да ражда, та даже и малко повече.

— Защо? Защо си направил това? Ти си делови човек, не си фермер. Знам, че ме доведе в Атланта само за да ме развеселиш, но със сигурност не смяташ да пуснеш корени тук, нали?

В гласа й се долавяше надежда, която докосна сърцето на Ник.

— Сега „Високите дъбове“ са нашият дом. Наследството на децата ни. Платих данъците и възстанових предишната му елегантност, защото те обичам и имам намерение да използвам земята така, както господ повелява.

Той скочи от каручката, обърна се и вдигна Еме, за да й помогне да слезе долу. Постави я внимателно на земята и я целуна леко, после обгърна с ръка раменете й и я поведе към къщата.

— Ела да видиш владенията си, госпожо Дръмънд.

Спомените на Ник за къщата са били невероятно точни, помисли Еме, докато лежеше в леглото по-късно вечерта и чакаше Ник да се съблече и да дойде при нея. Всички стаи бяха почти еднакви по размер и пропорции с унищожените от пожара. Всеки детайл беше стриктно възпроизведен.

— Как успя да направиш всичко това? — запита тя, когато Ник се настани до нея в новото им легло. — Кога намери време?

— Не беше лесно — призна той. — Знаех колко много означава имението за тебе и Бранд, затова платих данъците, преди да заминем за Вашингтон през зимата на 1864. Предчувствах края на войната и си съставих план за възстановяването. Начертах скици и се свързах със строителните компании. Нямах проблем да намеря работници и ръководители, които да искат да работят на пълен работен ден срещу пълно заплащане.

— Не мога да повярвам, че си го направил заради мене.

— Обичам те, Еме Дръмънд. Не преставам да ти го казвам още откакто те открих отново преди почти една година. Ти беше толкова смела тогава, като се изправи срещу мене в преддверието на „Високите дъбове“ с онзи смешен малък пистолет. Напомни ми за онзи друг момент, когато също ме заплаши с оръжие. Помниш ли — на борда на „Дикси Бел“. Не искам никога повече да се съмняваш в моята любов. Като възстанових „Високите дъбове“ заради тебе, исках да ти покажа колко много те обичам.

— Нямам нужда от доказателства, Ник — въздъхна блажено Еме. — Напълно оценявам това, което си направил. И вече се примирих с факта, че съм обикнала един янки. Където и да избереш да живеем, ще ми бъде приятно.

— Избрах „Високите дъбове“. — Нежна тишина се спусна помежду им. Изведнъж Ник се размърда и каза: — Благодарил ли съм ти за Бранд? Той е прекрасно момче. Чудесно си го възпитала. Сега, когато ще имаме още едно дете двамата с тебе, това прави живота ми пълен.

— Може да искам повече от две деца — пошегува се Еме, сгушвайки се до него.

— Ще направя всичко по силите си, скъпа, за да те удовлетворя — изрече Ник с хитра усмивка. — Обичам те. Ще направя всичко, което може да те ощастливи.

— Най-щастлива съм, когато се любиш с мене.

— Тогава ти обещавам непрекъснато да те държа щастлива.

Април 1866