Кони Мейсън - Страст и омраза

Верен на думата си, Ник подкара полека каручката по оживените улици на Атланта и я насочи към покрайнините на града. Подпряла се удобно на кожената облегалка, Еме вдишваше с пълни гърди свежи аромат на диви цветя след кратката нощна буря и се радваше, че Ник я убеди да излязат сред природата. Той като че ли не беше определил накъде ще кара, или поне така се стори на Еме. В ранния следобед спряха и обядваха с храната, приготвена от хотела. След един приятен час, прекаран под сянката на мощен дъб, Ник предложи да продължат.

— Това ми прилича на пътя за „Високите дъбове“ — каза Еме, когато Ник подкара каручката по един път, който тя веднага разпозна.

Толкова пъти беше минавала оттук в миналото.

— Така е. Полковник Мълинс ме помоли да огледам една земя, която искал да купува.

Долната устна на Еме трепна.

— Да не би да иска да купи „Високите дъбове“?

Ник се усмихна едва забележимо.

— Не, скъпа, полковник Мълинс не се интересува от „Високите дъбове“.

Еме нямаше смелостта да запита дали някой вече не е купил имението. Нито пък искаше да види изгорелите руини на къщата, която беше обикнала. Вместо това тя обърна вниманието си към свежия летен ден и към бебето, което носеше в себе си. Положила ръце на корема си, тя се питаше дали то ще бъде момиче или момче и дали ще прилича на Бранд.

Колко различно беше всичко с тази бременност, замисли се тя. Когато носеше Бранд, единственото, което я крепеше и й помагаше да понесе изпитанието, беше огромната й омраза към Ник Дръмънд. Ако я нямаше тази омраза да я крепи, Еме сигурно не би оцеляла. Сега любовта на Ник я крепеше и бъдещето никога не беше изглеждало по-красиво.

Докато конят вървеше в лек тръс под изгарящото слънце, клепачите й започнаха да се затварят и главата й натежа.

— Сложи глава на рамото ми, скъпа — каза Ник, обгръщайки раменете й, така че тя да може да се облегне на него. — Подремни, ако ти се спи. Добре ще ти дойде. Как си?

— Прекрасно. Горещината и слънцето ме приспиват.

Скоро очите й съвсем се затвориха. Тя спеше дълбоко, когато Ник заяви по един тесен път, засенчен от мощни дъбове.

— Събуди се, скъпа, у дома сме.

Той я побутна лекичко, внимавайки да не я стресне. Еме се изтръгна бавно от дрямката, все още замаяна от горещината и ритмичното движение на каручката. Погледна го сънено, очите и се отвориха широко, за да се опитат да преборят дрямката.

— У дома сме — повтори Ник.

На лицето му се четеше сдържано радостно очакване. Изглеждаше като Бранд, когато направи нещо чудесно и очаква одобрение.

Еме бавно започна да разпознава нещата наоколо и сърцето й трепна радостно. Извишаващи се дъбови дървета, застанали като древни стражи над тях, хвърляха пъстра сянка. Широка поляна се простираше пред къщата, която тя се бе опитвала да защити, но не бе успяла. Най-напред видя колоните. Двадесетте мощни стълба, обградили къщата от три страни, се издигаха величествено в предишната си слава. По верандите и перилата не личеше нито следа от огън. Всеки инч от възстановената къща беше боядисан в снежнобяло. Завесите на прозорците на фасадата се развяваха под лекия ветрец.

Последния път, когато Еме беше видяла „Високите дъбове“, от къщата бяха останали само външните стени и почти неповредените фасадни колони. Дори пристройките бяха възстановени с изключение на робските колиби, от които нямаше и следа. Сън ли беше това? Тя премига няколко пъти, потискайки сълзите, които напираха в очите й.

— Не сънуваш, скъпа — каза Ник, сякаш прочел мислите й. — Истинско е.

Изведнъж самообладанието й рухна.

— Защо ме доведе тук? Защо? Не знаеш ли как ще се почувствам?

— Знам, Еме, и…

— Новият собственик е свършил чудесна работа — продължи Еме, без да даде на Ник възможност да обясни. — Изглежда много по-величествено, отколкото си го спомням. Боли ме, като си помисля, че „Високите дъбове“ сега принадлежат на друг, а не на Бранд. Бо искаше Бранд да го наследи, дори ако бяхме имали собствени деца. — Тя се обърна и въздъхна. — Готова съм, можем да тръгваме.

— Няма ли да видиш как изглежда отвътре? — Очите на Ник блеснаха многозначително. Еме не можеше да разбере защо той се отнася така към чувствата й. — Сигурен съм, че новите собственици няма да възразяват.

— Аз… не, не мисля. Моля те, Ник, не мога да го понеса. Нека да тръгваме, преди да са ни забелязали.

— Много късно, вече ни забелязаха.

Една стара негърка и едно бяло дете се появиха на прага. Еме премига и извика. Изглеждаха почти като… Господи, те бяха!