Кони Мейсън - Страст и омраза

Докато обясняваше това на Еме и Савана, той се разхождаше напред-назад в гостната. Бранд седеше тихо до Еме и слушаше внимателно.

— Това означава ли че никой от южняшката армия няма да бъде съден за предателство? — запита Еме.

— Точно така — отвърна Ник. — Има и друго. По молба на Лий Грант разреши всеки, който иска кон, да го получи — важи и за редниците, и за офицерите. Конете ще трябват, за да се прибере реколтата и семействата им да преживеят следващата зима.

— Това е великодушно — призна Еме донякъде неохотно.

— Всички сме американци, скъпа — напомни й той.

— Можем ли да си отидем у дома, във „Високите дъбове“? — запита тревожно Бранд.

Досега беше седял толкова тихо, че го бяха забравили.

— Не ти ли харесва тук, във Вашингтон, синко? — запита Ник, без да съзнава, че детето е следило внимателно разговора им.

— Хубаво е, но аз предпочитам „Високите дъбове“.

Детето притихна и се замисли.

— Какво има, Бранд? — запита Еме.

— Ако Северът е спечели войната, моят татко още ли е герой?

Ник сви вежди. Еме изпъшка.

— О, господи! — обади се Савана.

— Мисля, че е време да му кажем — изрече Ник, поглеждайки многозначително към Еме.

— Ще ида да приготвя вечерята — каза Савана, стана от стола и побърза да излезе от стаята.

— Какво да ми кажете? — запита Бранд.

Еме погледна безпомощно към Ник.

— Борегар Тревър беше наистина храбър човек, но той не е твоят баща, Бранд. Ние с майка ти чакахме подходящия момент, за да ти го кажем.

Бранд се смути.

— Ако той не е моят татко, кой е?

— Аз съм ти баща, сине.

— Знам. Ти си ми баща, откакто се оженихте с мама, но кой е истинският ми баща?

— Точно това се опитвам да ти кажа, сине. Ние с майка ти се запознахме много отдавна, когато ти още не беше роден.

— Но не сте били женени — изрече невинно детето.

— Понякога майките и татковците не са женени, когато се родят децата им. Но аз винаги съм обичал тебе и майка ти. Просто ми отне много време, докато ви открия.

Бранд мълча толкова дълго време, че Ник се запита да не би да е постъпил погрешно, като му е казал истината. Погледна към Еме, сякаш да й каже, че съжалява.

— Мога ли да смятам Борегар Тревър за мой втори баща? — запита Бранд, излизайки от дългото си мълчание.

— Мисля, че той би се радвал, сине.

— Има неща, които още не разбирам.

— Знам това, Бранд, но моля те, повярвай ми. Обещавам ти, че един ден, когато пораснеш достатъчно, за да разбереш, ще ти обясня всичко. Сега трябва само да знаеш, че и майка ти, и аз много те обичаме. И скоро ще имаш братче или сестричка. Радваш ли се?

— И аз те обичам, татко — изрече тържествено Бранд. — Мислиш ли, че може да имам братче? Ако е сестра, може да не иска да играе моите игри.

Еме се засмя ликуващо.

— Ако бебето излезе момиче, мисля, че следващото може да е момче.

Ник се засмя и трапчинката му открои.

— Аз със сигурност ще помогна, сине.

— Добре ли си, скъпа? — запита Ник за стотен път, откакто се бяха качили на влака във Вашингтон през един горещ летен ден на юли 1865. — След час пристигаме в Атланта.

— Изглеждам като слон и се клатушкам като патица, но съм добре — увери Еме своя обезпокоен съпруг.

— Изглеждаш прекрасно. Съжалявам, че пропуснах раждането на Бранд. И тогава сигурно си била прекрасна.

Влакът беше претъпкан. В периода, последвал войната, Атланта беше станала център на федералните възстановителни дейности. Понеже знаеше колко много Еме мрази Вашингтон, Ник беше помолил да го прехвърлят в Атланта. Получи назначение на отговорен пост в бюрото „Фридман“, създадено през март, което беше под юрисдикцията на военното министерство. Бюрото разпределяше храни и други необходими неща за белите и за освободените негри, помагаше на бившите роби да се приспособят към новото си състояние на свободни хора.

Еме гледаше през прозореца, питайки се какво ли е станало с „Високите дъбове“. Тъй като не беше плащала данъци от няколко години, предположи, че земята е била продадена на спекуланти от Севера. Югът вече гъмжеше от „торбалановци“ — така наричаха северните републикански политици, които пристигаха с оскъден багаж в опустошения Юг. Целта им беше да използват негрите като средство да получат служба или финансова изгода в южните щати.

Еме си спомни за онзи априлски ден, когато Лий се беше предал в Апоматокс. Пенсилвания Авеню пламтеше в цветовете на знамената. Стотици хора се прегръщаха, говореха, смееха се, ликуваха. За Еме това беше време на скръб, а не на радост. О, тя се радваше, че кръвопролитието престана, но разбираше, че южняшкото общество никога няма да бъде същото и че между победителите и победените винаги ще има огромна пропаст.