Кони Мейсън - Викинг

— Торн ще оживее — изрече убедено Бран. — Но трябва да мине много време, преди да оздравее напълно. Необходими са му специални грижи, каквито само аз мога да му осигуря.

— Защо не може да говори? — запита Улоф, гледайки как Торн се мъчи да произнесе някакви думи.

— Гърлото му е парализирано от действието на силното лекарство, което е погълнал.

— Да не искаш да кажеш, че синът ми е бил съзнателно отровен, човече?

— Да, така смятам.

Улоф стисна юмруци.

— Обвиненията на Брита бяха верни. Трябваше да убия магьосницата още когато имах възможност. Защо даде на Фиона отровата, когато знаеше, че тя ще я използва върху Торн?

Бран се отпусна безпомощно на пейката.

— Мислиш, че Фиона го е направила?

— Знам, че е тя — натърти Улоф. — Никой друг в тази къща няма достъп до отрови и не знае как се използват. Никой друг няма причина да иска смъртта на Торн. — Той присви очи. — Ти ли я подтикна, мъдрецо?

— Бран нямаше да предложи да лекува Торн, ако е искал той да умре — възрази Туролф. — Не, аз се съмнявам, че Бран е виновният. Това е работа само на Фиона.

Бран не каза нищо. Докато не успееше да докаже, че Брита е откраднала настройката от напръстник от сандъчето му, нямаше да я обвини.

Улоф изгледа заплашително Бран.

— Заповядвам да върнеш здравето на сина ми. Междувременно, няма да излизаш от тази стая. Ако Торн умре, и ти ще умреш.

Бран се обърна отново към болния, докато Улоф и Туролф напускаха стаята. Щеше да спаси Торн, но не защото му беше заповядано. Не, той щеше да го спаси, защото Фиона имаше нужда от викинга.

Торн се възстановяваше бавно. Малко по малко парализата отпускаше тялото му и той започна да движи ръцете и краката си. В деня, когато изрече първата дума, Улоф и Туролф бяха в стаята заедно с Бран.

— Какво стана? — Гласът му беше слаб и дрезгав. Облекчение изпълни сърцето на Улоф. Беше започнал да мисли, че Торн никога няма да си възвърне способността да говори.

— Бяха ти дали отрова.

На Торн му трябваше един миг, за да разбере какво означаваше отговорът на баща му.

— Кой?

— Фиона — изрече нападателно Улоф.

Бран енергично поклати глава.

— Не, не вярвай на това.

— Вярно е — натърти Улоф.

За първи път от много дни насам мозъкът на Торн започна да работи нормално. Страхът за Фиона го връхлетя в миг. Какво беше направил с нея Улоф? Като познаваше баща си, Торн си представи какво наказание е наложил на съпругата му, задето е извършила нещо толкова ужасно. Смърт. И той отново потрепери.

— Какво има, господарю викинг? — запита Бран с явна загриженост в гласа. — Боли ли те нещо?

— Фиона. Какво стана с нея? Тя дали е… Татко?

— Мъдрецът ме убеди да пощадя живота на магьосницата — изрече намръщен Улоф. — Макар че нямах такова намерение. Не се страхувай, сине. Тя напусна живота ти веднъж завинаги. Роло я взе за любовница. Ще се отнесе сурово с нея, ако се опита да хвърли магия върху него.

Торн затвори очи, агонизирайки от загубата, която го бе връхлетяла. Ужасно беше да си представи, че Фиона му е дала отрова, но тя беше единствената освен стария мъдрец, която знаеше как да използва подобни неща. А той се съмняваше, че Бран ще си даде труда да му спасява живота, ако е искал смъртта му. Не, трябва да е била Фиона. Нищо друго нямаше смисъл. Защо така го болеше от това?

— Ще поговорим по-късно — каза Улоф, усещайки, че Торн е изтощен.

— Брита много искаше да те посети — обърна се Туролф на излизане. — Искаш ли да я видиш?

Торн поклати глава. Нямаше желание да вижда Брита. Въпреки времето и разстоянието магията на Фиона още му въздействаше. Той знаеше без никакво съмнение, че споменът за нея ще продължи да го измъчва дори след смъртта.

Домът на Роло

Фиона усети момента, когато Торн започна да се възстановява. Бе затворила очи и го бе видяла да говори с Бран. Радост се разля из тялото й. Торн беше жив! Нищо друго нямаше значение. Тя бе потърсила дълбоко в себе си силата, която да й позволи да използва изключителните си дарби, и бе възнаградена с видението за Торн. Двамата щяха да бъдат заедно; беше убедена, че ще стане така. Съдбата щеше да вземе връх. Имаше още препятствия, които да бъдат преодолени, включително и самият Торн, но в края на краищата те двамата щяха да намерят заедно щастието си.

— Фиона, къде си?

Тя трепна силно. Роло я беше намерил. Гласът му прозвуча застрашително и тя затрепери. Предположи, че пак ще се опита да легне с нея. Бяха минали няколко дни от пристигането й в дома му и гневът на Роло вече преминаваше в бяс.