Дейвид Уингроув - Средното царство

— Бихте ли искали и още нещо, сър?

Той се наведе и внимателно отметна косата от врата й. Точно както си мислеше — видя малкия кръгъл знак отляво на врата й, близо до ключицата. Главно G с едно по-малко S вътре — буквите бяха латински, ала стилът, почеркът на тънката четка — чист ХАН. Тя беше ДЖЕН СИН. Изкуствена.

Той се поколеба — не знаеше колко време ще чака Младшия министър, нито пък познаваше тукашния етикет. После си спомни думите на Първи стюард Хуон: „Прислужницата ще се погрижи за вас по всички възможни начини.“ Събра кураж и нареди на момичето да затвори вратата.

Когато тя отново се обърна към него, й махна да се приближи. После я накара да коленичи, разтвори халата си отпред и дръпна главата й към разголения си скут.

— Хайде, момиче. Погрижи се за мен.

Тримата мъже в хеликоптера носеха маски и мълчаха, но дори и така Као Джиян разпозна, че са ХУН МАО — бели — по киселата, млечна миризма на потта им. Изненада се. Собствените му предположения го водеха в съвсем различна посока. Но веднага щом хеликоптерът се приземи на покрива на Града, той добави тази нова подробност към онова, което вече знаеше.

Вратата изсъска и се отвори. Той бързо се промъкна навън, следван от Чен. Куполът на Имперския солариум бе точно пред тях, на разстояние не повече от една ЛИ — 500 метра: огромно полукълбо-пришка, осветено отвътре. Половин ЛИ по-нататък бе шахтата за поддръжка. Двамата убийци побягнаха редом в мълчание — знаеха, че ако другите не са си свършили работата както трябва, все едно че са мъртви.

Но всичко щеше да е наред. Джиян го усещаше. С всяка крачка ставаше все по-сигурен. Започваше да вижда връзките между отделните събития, дори започваше да гадае имената и мотивите.

Имаше хора, които плащаха добре, за да знаят подобни неща. И може би биха дали амнистия на тези, които са просто оръдия в ръцете на други хора.

Щом наближиха купола, Джиян забави ход и се огледа. Сега луната бе много ниско, точно отдясно над тях. Осветени от нея изглеждаше, че сякаш тичат по повърхността на гигантски ледник.

— Завий наляво — прошепна той на Чен. Но нямаше нужда. Чен вече заобикаляше купола на път към шахтата. Негова работа беше да я варди, докато Джиян си върши работата.

Джиян спря и погледна дракона на китката си. Времето сега решаваше всичко. Имаше четири минути, за да се изкатери по външната стена, после — по три минути на парче, за да постави и заложи и четирите заряда. Оставаха девет минути, за да се вмъкне в шахтата и да избяга. Ако всичко потръгнеше добре, щеше да е лесно.

АКО ВСИЧКО ПОТРЪГНЕШЕ ДОБРЕ. Джиян пое дълбоко въздух и се стегна.

Коленичи и бръкна зад себе си. Лекият товар бе закрепен на гърба му с четири щипки. Пръстите му внимателно освободиха щипките и откопчаха увития в плат пакет. Внимателно го постави в скута си и с предпазливи, добре тренирани движения разгъна тънките гънки на плата.

Четирите обръча, големи колкото чинии, бяха свързани здраво с жица, дебела колкото косъм. На цвят бяха матово бронзови, без никакви следи освен на едно място — сякаш дебелите колкото пръст корди се съединяваха една с друга като змии, поглъщащи опашките си. Бързо и внимателно той развърза възлите и раздели обръчите на две купчини върху бедрата си. Бяха топли на пипане, сякаш бяха живи. С леко трепване надяна двата на лявата си ръка и внимателно ги нагласи на рамото си. После направи същото и с другите два — на дясното рамо.

Пое дълбоко дъх и отново се изправи. Чен не се виждаше — беше зад купола. Джиян бързо притича към основата на постройката, подпря се на стената и успокои дишането си. Извади котките от левия джоб на гърдите си и ги отвори с щракане. Раздели ги и ги закопча за ръцете си, възхитен от острите им като бръснач ръбове. После се заизкачва.

Лу Кан, син на Лу Чун-И и Министър на Декрета, се облегна назад в креслото и огледа поред наобиколилите го в кръг мъже. Гънките на неговото розово ПАУ висяха свободно край тялото му, а плътта му с цвят на маслина блестеше влажно на силната светлина. Лицето му бе силно, ала някак си грозно; очите му бяха твърде големи, носът му — твърде широк, ушите му — твърде увиснали. И все пак, когато се усмихнеше, лицата на дузината мъже, насядали около него, връщаха усмивката му като огледало. Точно сега обаче всички те мълчаливо се взираха в него — съзнаваха, че господарят им е ядосан.

— Говорите за настаняване, Шу Шан, но в Декрета всичко това е съвсем ясно. Ние не сме тук да тълкуваме, а да го прилагаме. Правим каквото ни се нареди, нали така?