Дейвид Уингроув - Средното царство

Промяна — това искаха. Промяна на всяка цена. И тъй като Декретът за технологичен контрол бе главният начин на Седемте за предотвратяване на промяната, всеки път някой се опитваше да подкопае точно Декрета. Лу Кан се облегна и се втренчи високо над главата си в покрива на купола. Двете големи арки на солариума се срещаха в огромен кръгъл плафон, разполовен от змиеобразно 8 на две части — бяла и черна. ИН и ЯН, помисли си той. Равновесие. Тия западняци никога не можеха да го проумеят. Наистина не. Не така, че да се просмуче и в костите им. На тях все още им изглежда като някаква езотерична игра, а не като самия живот както на нас. Промяната — празноглавата гонитба на новото — бе истинският враг на цивилизацията.

Той въздъхна, облегна се надясно и се вслуша — и веднага се превърна в център на разговора.

„Свестни хора са — помисли си той, докато гледаше лицата им. — ХАН — всички до един. Хора, на които бих могъл да поверя дори живота си.“

Прислугата сновеше между тях — неми полуидиоти, които разнасяха подноси с ЧА и хапки. Евнуси марка ДЖЕН СИН, получовеци в много повече от един смисъл. И все пак те бяха по за предпочитане пред подобните на Леман и Бердичев.

Сега говореше Ян Лай — думите, изричани с теноровия му глас, по странен начин отразяваха мислите на Лу Кан.

— Това е болест, плъпнала по цялото ново поколение. Нещата са се променили, казвам ви. Те не са като бащите си — солидни хора, на които може да се разчита. Не, те са невъзпитани грубияни, всички до един. И си мислят, че могат да си купят промяна.

Лу Кан протегна бичия си врат и кимна.

— Липсва им уважение — обади се той.

Разнесе се одобрително мърморене. Ян Лай се поклони, после му отговори:

— Вярно е, господарю. Но нали те не са ХАН. Никога не биха могли да бъдат ЧУН ЦУ. Те нямат ценности. А и вижте ги как се обличат!

Лу Кан се усмихна и отново седна. Макар и още да нямаше четиридесет, вече бе започнал леко да оплешивява. Бе наследил външността на баща си — набито тяло, започнало отсега да пълнее в кръста и в раменете — и също като баща си никога не намираше време за гимнастика. Усмихна се — знаеше как им изглежда. „Не съм суетен — помисли си той. — Всъщност, ако бях, бих лъгал себе си. И все пак ме уважават.“

Не, не беше външният облик това, по което трябваше да се преценява даден човек, а по вътрешните му качества; качества, които ръководеха всяко негово действие. Баща му, Лу Чун-И, бе роден прост човек и въпреки това се бе оказал достоен и бе назначен от Ли Шай Тун за министър през първите години от неговото царуване. Преди това Лу Кан бе получил най-високото възможно образование и още от ранно детство се бе научил как се служи. Сега той на свой ред беше Министърът на ТАНГА. Отново се огледа доволно. Не, тук нямаше и един човек, който да не го признава за свой господар.

— Тия ХУН МАО имат нужда от един хубав урок — каза той и си взе една хапка със скарида от подноса върху най-близката табуретка. Глътна я, усети сладкия пикантен сос ХОЙСИН върху езика си и одобрително се оригна. — Урок по добро държание.

Джиян висеше на стената на купола като малка черна буболечка. Вече бе поставил три от обръчите. Оставаше му само да сложи и последния заряд.

Там, където се бе закрепил — едната му ръка бе вкопчена в опънатата кожа на купола, — наклонът беше относително малък. Можеше да погледне над заобления му връх и да види далечните, облени в лунна светлина върхари. Беше прекрасна нощ. Бистра като стъкло. Над него звездите сияеха като излъскани скъпоценни камъни на фона на чернотата. Толкова много звезди. Безкрайна чернота.

Погледна надолу. „Съсредоточи се — каза си той. — Нямаш време да зяпаш звездите.“ И въпреки това им хвърли последен поглед. После бързо и сръчно постави и закрепи обръча — залепи го о стената на четири места. Подръпна го внимателно, но силно.

Там, където дръпна, обръчът се разпадна — тънката нишка съединяваше главата и опашката му. Също като тънкия като тел змийски език, помисли си той. В цялата си дължина беше колкото малкия му пръст. Вече бе започнал да се навива обратно. След това краищата щяха отново да се съединят и обръчът щеше да изпрати сигнал. Когато и четирите станеха готови, щяха да избухнат едновременно в единствен, унищожителен, хармоничен акорд. И после…

Бавно, внимателно той заотстъпва надолу по все по-стръмната стена на купола. Както и всичко останало в Града, кожата му бе направена от свръхпластмаса — от „лед“. Нормален заряд би одраскал здравата като стомана, огнеустойчива кожа едва-едва, но тези щяха да я прегризат още преди да избухнат.