Дейвид Уингроув - Средното царство

Вляво от Лу Кан Шу Шан сведе раболепно глава. За миг задържа поглед върху него, изгаряйки от срам. Министър Лу подсмръкна и отново заговори:

— Същия този следобед при мен дойдоха двама бизнесмени — Леман и Бердичев. По време на аудиенцията си говорихме за какво ли не, но накрая те ми представиха нещо, което нарекоха „ултиматум“ — Лу Кан огледа строго обкръжилите го Младши министри. — Казаха, че определени групировки вече губели търпение. ХСИЕН ШЕН Леман дори има нахалството да твърди, че сме ги подлагали на ненужно протакане. Каза, че нашите чиновници се престаравали при прилагане на нормите на Декрета.

Насядалите наоколо мъже си размениха погледи. Никой от тях не бе пропуснал да забележи, че министърът използва думата ХСИЕН ШЕН — просто ГОСПОДИН Леман, даже не и обичайното ШИ — „почитаемият господин“, когато етикетът изискваше да се използва пълната му титла — Низш секретар. Това беше умишлена обида.

Лу Кан се изсмя остро, после гневно кимна с глава.

— Що за нахалници! Имат пари и затова си мислят, че стоят над закона! — на лицето му се изписа отвращение. — ХСИН ФА ЦАП!

Този път някои от мъжете се засмяха под мустак. Други не разбраха последните думи и погледнаха към смеещите си, за да се ориентират, после се усмихнаха сковано, сякаш бяха оценили шегата донякъде.

Лу Кан отново подсмръкна и пак се облегна леко назад.

— Извинявайте, забравих. Тук не сме само ЧИН ЦУ, нали?

Министърът се огледа. ХСИН ФА ЦАП — парвенюта. ЧУН ЦУ — благородници. Тези думи бяха на КУАН ХУА — на езика мандарин. Но не всички от наобиколилите го владееха този език. Повече от половината мъже тук се бяха изкатерили по обществената стълбица, след като бяха изучили петте класически конфуциански труда и бяха минали през система от изпити. Не ги презираше за това — напротив, гордееше се, че издига на постове хората не с връзки, а заради дадените им от природата способности. Както и да е, но понякога се получаваше неловко. Той прикова погледа си в Шу Шан.

— Стига вече за това, Шу Шан. Знаеш как се чувствам. Повече няма да говорим за настаняване. Нито пък някога ще видя тези хора още веднъж.

Шу Шан сведе глава, после срещна погледа на господаря си, благодарен за втората възможност, която му се даваше. Бе очаквал по-малко.

Лу Кан се усмихна и отмести поглед — цялата му осанка се промени, той се отпусна. Имаше репутацията на скрупульозно справедлив човек, безупречно честен и неподкупен. Но това не означаваше, че го харесваха. Назначаването му преди три години бе изненадало някои, които смятаха семейните връзки на даден човек за по-важно качество от честността или кадърността. Въпреки всичко Лу Кан се бе оказал добър избор за министър, отговорен за прилагането на Декрета.

Докато подчинените му си говореха помежду си, Лу Кан се бе облегнал назад и размишляваше над по-раншните събития от деня. Не го изненадваше това, че има хора, които искат да подкопаят постановленията на Декрета. Така си беше от цели 114 години насам, откакто този документ съществуваше. Онова, което го безпокоеше повече, бе растящото нахалство на онези, които си мислеха, че знаят всичко най-добре и това им дава правото да променят съществуващия ред. Тези ХУН МАО нямаха чувство за мярка. Никакво чувство за ЛИ. За УМЕСТНОСТ.

Проблемът всъщност беше расов. Културен. Макар да бе изминал повече от век от основаването на Чун Кус и Триумфа на културата ХАН, за хората от европейско потекло — ХУН МАО, или „червенокосите“, както ги наричаха всички — светогледът на ХАН все още изглеждаше неестествен; в най-добрия случай върху по-грубия им, по-нестабилен темперамент бе присаждана повърхностна изтънченост. 3000 години цивилизация — това беше наследството на ХАН. Какво можеха да направят срещу него тия чужденци с големите си носове?! Шест века хаос и лоша дисциплина. Войни и пак войни и накрая — пълно поражение. Поражение от такъв мащаб, че караше предишните им войни да изглеждат като оазиси на спокойствието. Не, те можеха да изглеждат като ХАН — да се обличат, да говорят, да се държат като ХАН, — но под всичко това си оставаха варвари. Неоконфуцианството бе вкоренено съвсем плитко в неплодородната почва на тяхната природа. В сърцата си те продължаваха да си бъдат същата себична, материалистична, индивидуалистична порода, каквато са си били винаги; главната им мотивация бе алчността, а не дългът. Толкова ли е изненадващо тогава, че хора като Леман и Бердичев не успяваха да проумеят колко необходим е Декретът?