Дейвид Уингроув - Средното царство

Векове наред свитъкът „Портрети на императори“ бил съхраняван в един музей в древния град Бостън заедно с много други предмети, по право принадлежащи на ХАН. Когато най-накрая Американската империя рухнала, много от тях били изгубени. Голяма част от старите съкровища на ХАН били унищожени от злоба, но някои били укрити. Минали години. После, по времето, когато ХАН строели своя Град върху старата Америка, из целия континент били изпратени обучени отряди, за да търсят старите съкровища. Били намерени много малко наистина ценни неща, докато в едно старо, рушащо се здание на брега, наричан някога Калифорния, била открита проста картонена кутия — и в нея бил свитъкът. Той бил забележително добре запазен, като се имат предвид условията, но въпреки това четири от оригиналните 13 портрета били загубени. За щастие портретът на Хсяо Вен Ти бил сред онези, по които нямало и една драскотина.

Обърна се и се върна отново там, където седеше. Още секунда-две той съзерцава картината, като се наслаждаваше на дълбоката простота на рисунъка, после се наведе напред към звънеца. Тъкмо щеше да вдигне малкото дървено чукче и да позвъни за още ЧА, когато вратата се отвори и в стаята забързано влезе Ян Лай.

Пи Чиен се изправи и ниско се поклони.

— Е, Пи Чиен? — излая нетърпеливо Ян Лай. — Какво има?

По лицето му личеше, че далеч не е доволен от натрапничеството на своя Трети секретар.

Пи Чиен продължаваше да стои наведен, протегнал картата пред себе си.

— Спешно съобщение за вас, ваша светлост. Бе ми наредено да ви го предам веднага.

— Дай го тук! — раздразнено каза Ян Лай.

Пи Чиен пристъпи напред и протегна картата. Ян Лай се взря в нея за момент, после се обърна. Пи Чиен извърна очи нагоре и видя как той набира личния си код в полето за инструкции и поставя палеца си върху „получаване“.

Ян Лай мълча за миг, после въздъхна. Когато отново се обърна към Пи Чиен, лицето му бе пепеляво. Един миг устните му мърдаха беззвучно, след това, без да каже дума, се втурна навън от стаята, а копринената му пелерина изплющя подире му.

Пи Чиен вдигна учудено глава. За миг остана неподвижен, сякаш беше пуснал корени. После се втурна към вратата и провря глава в коридора.

Коридорът беше празен. Ян Лай не се виждаше никакъв.

Погледна отново вътре в стаята. Картата бе там, на пода. Той прекоси помещението и я вдигна, после я разгледа внимателно. Единствено палецът на Ян Лай, поставен върху „пуск“, можеше да активира повърхността й, по друг начин не можеше да се прочете, но въпреки това можеше да се окаже интересно да я запази.

Пи Чиен се поколеба — не знаеше какво да стори. Ян Лай не го бе отпратил официално, но пък той беше изпълнил дълга си — бе доставил съобщението. В такъв случай да си тръгне би било съвсем уместно. Той отиде до вратата и отново надникна навън. Коридорът все още беше празен. Внимателно, осъзнавайки, че отвсякъде го следят камери, той пристъпи навън и притвори вратата зад себе си. После се стегна и като се опитваше да не обръща внимание на все по-силно обземащото го чувство, че върши нещо нередно, тръгна обратно към входа.

Отпред настана раздвижване. Чен се сви в тесния кръг на хоризонталната шахта съвсем неподвижно и се вслуша. До него, напрегнат, чакаше Джиян — дишането му приличаше на тихото съскане на машина.

Чен се обърна и му се усмихна окуражително. На мътната светлина отгоре лицето на Джиян изглеждаше по-изпито от обикновено, бузите му — много по-хлътнали. Розовата светлина го караше да изглежда почти демоничен, а в студените му черни очи се отразяваха две малки червени точки. На Чен му идеше да прихне, като го погледна. Какви нежни черти имаше само; какви мънички, добре оформени уши! Колко ли се е радвала майка му на тези уши — отдавна, когато Джиян все още е имал майка.

Отмести поглед — тази мисъл го отрезви. Точно затова сме тук — осъзна той — и чакаме и знаем, че движението и шумът ще спрат. Ако имаше кого да обичаме, никога нямаше да се забъркаме в това. Тук сме, защото си нямаме никого. Нищо не ни свързва с този свят.

Чен запази тези си мисли за себе си; като добър КУАЙ се бе научил да се прави на тъп. И това, като всичко друго, си беше оръжие. Бяха го научили да позволява на враговете си да го подценяват и винаги да си има нещо в запас. И най-накрая — да не си създава никакви приятели.

Шумът отпред затихна. Изчака за по-сигурно, после отново започна да се придвижва към изходния тунел, опипвайки стената с дясната си ръка. Усещаше как Джиян го следва плътно, с мълчаливо доверие.