Дейвид Уингроув - Средното царство

— Богове! — смаяно отрони той. — Какво, в името на небесата…

После разбра. Разбра го в същия миг, когато вече стана твърде късно.

— Ян Лай — прошепна той почти нечуто, изпъвайки рамене — пред очите му се появи неговият Младши министър, който се бе втурнал навън от купола. — Да… Ян Лай е бил…

Но едва произнесе тези думи и въздухът се превърна в пламък.

Патрулният екипаж летеше 15 ЛИ над земята, когато камерата в опашната част, включена на автоматично сканиране, хвана първото кратко припламване върху купола. На контролното табло над главата на навигатора запримигва лампичка. Пилотът веднага пикира към следата.

Бяха стигнали почти до купола, когато целият хоризонт сякаш заблещука и изведнъж се възпламени.

Пилотът изруга.

— Какво е това, в името на Чан?!

— Планините… — прошепна навигаторът до него, взрян смаяно в екрана над главата си. — Нещо е кацнало в планините!

— Не… — пилотът се взираше през предното стъкло. — Беше много по-близо. Я върни записа.

Още не бе свършил и звукът от взрив го удари и разклати малкия хеликоптер.

— Куполът! — пророни пилотът в последвалата мъртва тишина. — Солариумът, мамицата му!

— Не може да бъде.

Пилотът се разсмя шокиран.

— Ама го няма там! Няма го там, да му…

Навигаторът се втренчи в него за миг, после отново погледна екрана. Кадърът бе спрян точно в мига, в който камерата бе фиксирала необичайното топлинно излъчване.

Наведе се напред и докосна бутона на дисплея. Бавно, кадър по кадър, образът започна да се променя.

— Богове! Виж това!

Близо до върха на меко сияещата белота на купола горяха две червени очи. Те бавно се уголемяваха и потъмняваха, короната на купола ставаше все по-мека, докато започна да се разпада, и накрая смачканото лице на солариума сякаш се ухили злобно на камерата — жива червена рана разцепваше купола между две от четирите дупки, които се виждаха сега. На един-единствен кадър просветна маската на смъртта — прозрачната плът на купола ярко грейна отвътре. После, в течение на три кадъра, куполът се разхвърча на парчета.

На първия кадър той целият се покри с малки пукнатини като вени — всяка от тях съсухрена, пърлеща очите огнена жичка, живо врязана в подпухналата златиста плът на купола. Лентата се превъртя и на следващия кадър златната светлина стана още по-ярка и изпълни издутото полукълбо до краен предел. Светлината се разля като разтопен метал от окървавената уста, обрамчила купола, поглъщаща околния мрак като нажежена киселина. След това куполът се разтвори като разцъфнала рана и опърпани парчета лед заплющяха яростно във въздуха, пламтящи като венчелистчетата на хризантема в меденожълто и алено; яркият им пламък бе изпъстрен с петънца от мрак.

Той протегна ръка и натисна копчето за стопкадър. Екранът гореше с почти непоносима яркост. Обърна глава и се взря в колегата си — веднага забеляза, че другият е зяпнал безпомощно и вътрешността на устата му блестеше ярко на силната отразена светлина, а в лакирания мрак на очите му бяха разцъфнали две алено-златни цветя.

Плоското лице на навигатора ХАН се извърна и погледна екрана. Да — помисли си той. — Ужасно. Отвратително. И все пак — колко красиво. Като хризантема. Колко красиво!

На изхода на тесния, нисък коридор, по който вървяха, Чен спря и долепи ръка до гърдите на Джиян, после надникна към широкия, ала претъпкан с хора площад.

Улица „Пан Чао“ кипеше от живот. Покрай двете страни на дългия, широк булевард се редяха балкони — по четири на брой, струпани като табли един над друг, — а край ниските им парапети се тълпяха хора. Пространството между тях бе пресечено от обширна, неравномерна паяжина от въжета, от които като гигантски разръфани воали висеше пране и безспир ръсеше капки вода върху тълпите долу.

Стотина по-малки коридори излизаха на улица „Пан Чао“ — тъмните им квадратни изходи на равни интервали зееха по стените зад балконите като отвори на огромен кошер.

Чен протегна ръка и докосна гладката повърхност на шестоъгълната плочка, неподатлива на графити, върху близката стена. „Ниво 11“ — пишеше на нея. — „Трети южен комплекс, кантон Мюнхен.“ Успокоен, той се огледа назад, пренебрегвайки любопитно втренчените погледи на минувачите. Това поне бе добре. Но бяха ли на точното място? Бяха ли излезли от онзи край, от който трябваше?

Погледна Джиян, после кимна.