Дейвид Уингроув - Средното царство

Членовете на първия Съвет на Седемте бяха все умни глави. Бяха разбрали какви хора съществуват; бяха прозрели мрака в сърцата им и бяха осъзнали, че ако не вземат мерки, скоро последните нива на Града ще станат неконтролируеми. Решението, което взели, било просто и ефикасно. Решили да използват Мрежата като сметище за онези малцина антисоциални елементи, за които стандартната процедура за понижение — изпращане на граждани на по-ниско ниво — е била винаги доказано неудачна. По този начин те се надявали да отстраняват гнилите издънки навреме и да пазят нивата чисти.

До известна степен това бе свършило работа. Но Мрежата никога не бе служила на Седемте като добро сметище. Под Мрежата не съществуваше такова нещо като гражданство. Там долу човек нямаше други права освен онези, за които успееше да се пребори или да спечели, служейки на други, по-могъщи хора. Там нямаше социална помощ и медицинско обслужване, нямаше съдилища, които да отсъждат кое е право и кое — не. Нито пък имаше някакъв законен начин да се завърнеш изпод Мрежата. Изгнанието бе постоянно, само смъртта можеше да го прекрати. Тогава не беше за чудене, че подобна заплаха държеше жителите на улица „Пао Чан“ нащрек.

Чен го знаеше. Точно оттам идваха — той и Джиян. Там бяха родени. Там долу, под Мрежата.

И сега се връщаха обратно.

На изхода на една малка алея, излизаща на улица „Пан Чао“, групичка младежи се беше събрала в кръг; изпружили вратове, те напрегнато следяха въртенето на зара. Изведнъж рязко вдигнаха глави; последва оживено изпъване на длани, ръце, рамене, придружено от пронизителния вик на дузина гърла — вик на триумф и слисване, последван миг по-късно от бърза размяна на пари и нови залози. После младежите отново изпружиха вратове, вперили очи в зара.

Щом минаха край входа, Джиян се обърна и се втренчи в групата. Поколеба си, а после, прихванат от треската им, си запробива път към тях.

— Као Джиян! — изсъска Чен и протегна ръка да го спре. — Нямаме време! Трябва да успеем!

Джиян се обърна, на лицето му за миг се изписа объркване. Движенията му изглеждаха странно трескави и неовладени. Трудно фокусираше поглед. Чен веднага разбра какво става. Действието на наркотика, който беше взел, за да може да понесе условията извън Града, минаваше. Прекалено бързо — помисли си Чен; умът му щракаше с бясна скорост. — Много рано си го взел. Преди да ти кажа кога. И ето ти сега резултата. Прекалено скоро. Твърде скоро, мътните го взели!

— Хайде, Джиян! — той се наведе и заговори право в лицето му. — Трябва да се качим в асансьора!

Джиян потръпна и май най-накрая успя да фокусира поглед върху него. После кимна и тръгна бързо след Чен през тълпата.

Там, където улица „Пан Чао“ се вливаше в широкото платно на „Мейн“, Чен спря и се огледа — продължаваше да следи Джиян. Камбанарията бе съвсем наблизо вляво, а товарният асансьор едва се виждаше вдясно на почти 2 ЛИ разстояние.

Мамка му! — помисли си той. — Прав бях! Излезли сме от другия край!

Хвърли поглед към Джиян, този път ядосан. Знаеше, че прекалено много са се забавили там. Беше му казал, че вървят твърде дълго по шахтата, но Джиян едно си знаеше: „На следващото кръстовище.“ Това беше казал Джиян, когато Чен бе спрял до шахтата: „Не е това. Следващото.“ Чен усети тогава, че Джиян греши, но Джиян командваше и затова той направи каквото му казват. Но сега му се щеше да се бе наложил. Бяха изгубили ценно време. Сега се налагаше да се връщат — тук, на открито, където можеха да ги видят. Охраната можеше да ги види. А Джиян все повече откачаше.

Той се наведе плътно към Джиян и кресна в ухото му:

— Стой плътно до мен! Дръж се за ръката ми, ако трябва, но не се отделяй от мен!

Джиян извърна глава и отвърна на погледа му; за миг изражението му беше разсеяно. После, както първия път, май успя да схване и кимна.

— Добре — измърмори. — Давай да вървим.

„Мейн“, огромният централен булевард на ниво 11, бе вавилонска кула от светлина и звук, широк, придошъл поток от хора, в сравнение с който улица „Пан Чао“ изглеждаше като мърлява бара. Хората се тълпяха край сергиите като мухи на мед и се пазаряха, докато огромни екрани висяха на гроздове от тавана високо над тях. Върху пететажните стени от двете страни на главната улица хиляди трепкащи образи преминаваха в кошмарен колаж. Най-неприятното от всичко обаче беше шумът. Щом навлязоха сред тълпата, шумът ги връхлетя като вълна — огромен звуков мехур, болезнено интензивен, почти непоносим.