Дейвид Уингроув - Средното царство

— Давай. Да търсим онзи асансьор.

Мястото беше шумно и трескаво. И вонеше. Острият кисело-сладникав мирис на соеви хапки с подправки и разварени зеленчуци се смесваше постоянно с по-острата воня на човешка пот и влажната, топла миризма на прането. Джиян погледна Чен и се намръщи.

— По-лошо е, отколкото под Мрежата!

Чен кимна. Вярно си беше. Въздухът представляваше някаква тлъста, нездравословна супа. След свежестта на високите тунели от него му се гадеше. Всеки път, когато си поемаше дъх, той сякаш полепваше по дробовете му.

Чен стигна до средата на навалицата — усещаше, че Джиян го следва. Малки голи дечица, повечето потънали в мръсотия, търчаха насам-натам из тълпата и врещяха. Докато минаваха, някои ги дърпаха за дрехите.

— ЧИАН! — изпищя едно дребничко момченце с бръсната глава и задърпа Чен за туниката, а после грубо навря ръката си в лицето му. — Пари! — Сигурно беше най-много на три годинки. Чен го изгледа кръвнишки и заплашително вдигна ръка, но детето само се засмя и припна, като направи жест, който няма как да сбъркаш с никой друг. И твойта — помисли си Чен. — И твойта.

Хората се блъскаха насам-натам и ръгаха с лакти и рамене, за да си проправят път сред тълпите. Точно по средата неколцина пък си стояха и си приказваха — въртяха алъш-вериш или просто си прекарваха времето, изключили напълно за врявата, блъсканицата, рикшите, които се опитваха да си пробият път край тях. Неколцина се обърнаха и огледаха двамата преминаващи мъже, но повечето не им обърнаха никакво внимание, погълнати от своите работи.

Покрай входовете стояха малки групи жени и със скръстени на гърдите ръце гледаха какво става; устните им безспирно се мърдаха — постоянно бърбореха на простолюдните диалекти, на които се говореше на тези нива. Току до тях търговците бутаха количките си през тълпата и викаха на същия странен, напевен език към зяпащите жени. Навсякъде бе осеяно с малки МЕД-ФАК-екрани — прикрепени със скоби към стени и витрини, по рикши и ръчни колички — и постоянното им мърморене едва се различаваше сред общата суматоха, докато от всички страни се деряха безбройните ПОП-ВОК-говорители — някои — огромни като куфари, други — монтирани в обици или сложно изработени гривни. Всички те внасяха своя дял в общата какофония.

Чен вървеше през всичко това бавно, целеустремено и се опитваше да не рухне под напора му след мъртвата тишина на ремонтните тунели. Очите му търсеха патрул от охраната, но през цялото време усещаше присъствието на Джиян до себе си, вървящ в ритъм с него. Позволи си кратка, мрачна усмивка. Всичко ще е наред. Сигурен беше, че всичко ще е наред.

Хората тук бяха предимно ХАН, но и тези, които бяха ХУН МАО, почти не се отличаваха и по облеклото, и по говора си. Това бе беднотията на Чун Куо. Тук, почти на самото дъно на Града, човек се изправяше лице в лице с главния му проблем — можеше да го докосне, да го помирише, да го чуе. Тук той веднага се изправяше пред теб в лицето на постоянната блъсканица на тълпите по коридорите. Чун Куо бе пренаселен. Накъдето и да се обърнеш, имаше хора; хора, които говореха и се смееха, блъскаха се и се караха, пазаряха се и играеха комар, любеха се зад пердетата или пък щъкаха из тесните, претъпкани стаи и гледаха безкрайни исторически сериали, докато наглеждаха тайфа циврещи дечурлига.

Чен продължаваше упорито да върви напред. Преглътна внезапно обзелата го горчивина. На онези, които живееха на по-тихите, подредени нива високо горе, това тук сигурно щеше да се стори същински ад. Но Чен познаваше и друго. Хората на това ниво се смятаха за късметлии, задето живеят над Мрежата, а не под нея. Тук въпреки пренаселеността съществуваха закони и нещо като ред. Храната и медицинското обслужване бяха гарантирани. И макар че съществуваше постоянният проблем с безделието — твърде много работна ръка, твърде малко работа, — все пак имаше някаква възможност да се измъкнеш оттук, ако имаш късмет, или се трудиш упорито; можеше и да се изкачиш нагоре, на някое по-добро място. Докато под Мрежата нямаше нищо. Само хаос.

Под това ниво Градът беше запечатан. Преградата се наричаше Мрежата. Обаче не приличаше на истинска мрежа — по нея нямаше дупки. Това бе съвършена и — както се предполагаше — неразрушима преграда. Архитектите на Града Земя я бяха замислили като карантинна мярка — начин да се предотврати разпространението на паразити и болести. Още от самото начало Седемте бяха започнали да я използват за съвсем друго.