Дейвид Уингроув: Средното царство

Потрепера и погледна недокоснатата си купичка. Още я виждаше пред себе си. Виждаше стаята, където я държаха. Мери, така се казваше. Мери…

При тази мисъл му стана студено. Тя беше все още там. Там, в онази стая, където я бе оставил. И кой знае кое безсърдечно копеле щеше да я използва след него; щеше да предпочете да я пребие до безсъзнание, както толкова често я бяха били и преди.

Отново си спомни всичко. Как вдигна лицето й към светлината и проследи с пръсти отока около окото й. Нежно, съзнавайки колко се бои тя от него. Най-накрая бе спал с нея — повече от жалост, отколкото от похот. Ала точно така ли беше? Не беше ли и любопитството една от причините? Тя беше толкова мъничка, ръцете й — толкова тънички, почти нямаше гърди. И все пак беше хубава, странно хубава въпреки всичко. Особено очите й — в тях наистина имаше нещо особено. Вероятно спомен за нещо по-добро от това, в което беше изпаднала.

Сбърка, като я остави там. И все пак — какъв избор имаше? На нея там й беше мястото, на него — тук. В този свят така бе отредено. И все пак сигурно можеше да направи нещо.

— Какво си се замислил, Едмънд?

Той вдигна очи и срещна погледа на Леман.

— Мислех си за онази жена.

— Жена ли? — Бердичев го изгледа и се разсмя. — Коя бе? Че колко се изредиха от тия пущини…

— Пък и момченце…

— А, как тъй ще забравим момченцата!

Той отмести поглед, неспособен да се засмее заедно с тях. Яд го беше на себе си, че се чувства така. После гневът му внезапно премина в нещо друго, той се обърна и се наведе над масата.

— Я ми кажи, Сорен. Ако можеше да си поискаш нещо — ама едно-единствено нещо, — какво щеше да е то?

Бердичев известно време се взираше в потъмнялата зеленина, после се обърна и го погледна. Стъклата на очилата скриваха очите му.

— Никакви жълти повече!

Леман се разсмя.

— Бива си го желанието, Сорен!

Уайът се обърна към него.

— Ами ти, Пьотър? Този път искам истината. Без увъртане.

Леман се облегна назад и се взря в широката извивка на купола зад тях.

— Ей, онова там — посочи бавно с ръка той. — Тая фалшива небесна картинка над нас. Ще ми се да я превърна в истинска. Само това. Да имаме открито небе над главите си. И да гледаме звездите. А не огромна илюзия, изфабрикувана за малцина. Истинско небе — и то за всекиго.

Бердичев го погледна и кимна сериозно.

— А ти, Едмънд? Какво е единственото, което би си пожелал?

Уайът погледна първо Бердичев, а после и Леман.

— Какво ще искам аз ли?

Той вдигна недокоснатата си купичка ЧА и я обхвана с ръце. После бавно я обърна и изля течността върху масата.

— Ей! — Бердичев рязко отскочи назад. И двамата с Леман се втренчиха в Уайът, смаяни от внезапно втвърдените му черти и толкова несвойствената за него грубост на жеста.

— Промяна! — натъртено изрече Уайът. — Това искам. Промяна. Над всичко. Дори над собствения ми живот.

Пламъците танцуваха в чашата. Отвъд, зад сиянието на голия огън, по лицето на мъжа се изписа напрегната усмивка.

— Още малко остана — обади се той и се приближи до яростно трепкащата светлина. Имаше нежни, почти женствени източни черти, малък, добре оформен нос и големи тъмни очи, които поглъщаха и задържаха огъня в себе си. Черната му като въглен коса беше сплетена на плитчица и свита в стегнато кокче на тила. Беше облечен в бяло, цвета на траура — проста роба, която висеше свободно около дребното му тяло.

От планините повя топъл вятър и раздуха огъня. Въглените засияха ярко. Пепел и сажди се вдигнаха във въздуха и закръжиха. После вятърът замря и сенките се успокоиха.

— Големи усилия са положили, Као Джиян.

Другият мъж излезе от тъмнината с разтворени, празни ръце и погледна първия през пламъците. Беше много по-едър, със закръглени плещи, як и мускулест. Едрата му кокалеста глава беше обръсната наскоро, а бялата роба се бе опънала по тялото му. Името му беше Чен, а лицето му — безизразно и неподдаващо се на описание — като лицата на хиляди поколения селяни ХАН.

Джиян за миг се вгледа внимателно в другаря си.

— Силни мъже са — кимна той. — Вложили са много в нас. И очакват много за отплата.