Дейвид Уингроув: Средното царство

Ли Шай Тун се обърна, после се спря и се вслуша. Отново същият звук. Настоятелно хлопане по външните врати. Прекоси стаята и застана зад тях.

— Кой е?

— ЧИЕ ХСИЯ! Простете ми. Аз съм — Чун Ху-Ян.

Паниката, която долови в гласа на канцлера си, обърка мислите му и го разтревожи. Блъсна вратите и те се отвориха.

Чун Ху-Ян стоеше с ниско сведена глава; бежовата му нощница плътно обгръщаше високото му, кльощаво тяло. Косата му не беше сплетена, нито дори сресана. Беше ясно, че се е вдигнал от леглото и е дошъл право тук, без да се приготвя.

— Какво има, Чун?

Чун падна на колене.

— Лин Юа, ЧИЕ ХСИЯ. Изглежда започва…

— Започва? — Инстинктът го накара да овладее гласа си, лицето си, дишането си, но вътре сърцето му блъскаше като чук, а стомахът му се беше свил. Лин Юа, първата му съпруга, беше бременна едва в седмия месец. Как така започваше да ражда? Той рязко пое въздух и се застави да запази спокойствие.

— Бързо, Чун. Веднага ме заведи при нея.

Щом владетелят влезе, лекарите край леглото вдигнаха погледи, поклониха се ниско и припряно се отдръпнаха. Страхът в очите им му каза повече, отколкото искаше да научи.

Той погледна зад тях, към леглото й.

— Лин Юа!

Притича през стаята към нея и изведнъж спря — страхът му се бе превърнал в ледена увереност.

— Богове… — меко каза той. Гласът му секна. — Куан Йин да ни пази!

Тя лежеше там, лицето й беше бледо като пълна луна, очите й — затворени, устните и бузите й — с лек синкав оттенък. Чаршафите се бяха надиплили под голите й крака сякаш след някаква титанична борба, кръвта й бе опетнила белотата им почти до черно. Ръцете й висяха безжизнено край тялото.

Той се хвърли към нея, прегърна я и я притегли към себе си — не можеше да овладее риданията си, всичките мисли за достойнството на владетеля бяха изчезнали от ума му. Още беше топла. Ужасно, измамно топла. Обърна лицето й към себе си и го зацелува отново и отново, сякаш целувките му биха й върнали живота. После й заговори с молещ глас:

— Лин Юа… Лин Юа… Моя малка прасковка. Миличката ми, мъничката ми. Къде си, Лин Юа? Богове, помогнете ми, къде сте?

Как искаше тя да отвори очи. Да се усмихне и да му каже, че всичко това е било игра — само е искала да провери колко я обича той. Ала не беше игра. Очите й стояха затворени, клепачите им бяха непроницаемо бели, устата й бездиханна. И тогава, най-накрая, той го осъзна.

Положи леко главата й на възглавницата, после с пръсти приглади косата й нежно назад. Треперейки, се отдръпна от нея, след това погледна канцлера. Гласът му бе кух от неверие.

— Мъртва е, Ху-Ян. Моята малка прасковка е мъртва.

— ЧИЕ ХСИА… — Гласът на канцлера трепереше от обзелите го чувства. В първия миг не знаеше нито какво да направи, нито какво да каже. Тя беше толкова силна жена. Така изпълнена с живот. Да умре за нея бе… Не, беше просто невъзможно. Той отново се взря в своя ТАНГ — собствените му очи бяха пълни със сълзи — и беззвучно поклати глава.

Нещо зад него се раздвижи. Обърна се.

Беше една от сестрите. Държеше в ръце малко вързопче. Неподвижно и безмълвно. Той се взря в нея ужасен и яростно поклати глава.

— Не, ваша светлост — подхвана жената и сведе почтително глава. — Грешно разбрахте…

Чун Ху-Ян погледна страхливо ТАНГА. Ли Шай Тун се беше извърнал — отново се взираше в мъртвата си съпруга. Чун осъзна, че трябва да се намеси, обърна се и сграбчи жената за ръката. Едва тогава забеляза, че бебето сред завивките е живо.

— Живо ли е? — в шепота му се долавяше неверие.

— Живо е, ваша светлост. Момче е.

Чун Ху-Ян се вгледа в мъничкото бебе, после извърна глава и отново погледна ТАНГА. Ли Шай Тун не беше забелязал кога е влязла жената. Чун облиза устни, позамисли се и се реши.

— Върви — рече той на сестрата. — И се погрижи за момчето. Ако умре, и с тебе е свършено. Разбра ли ме, жено?

Жената преглътна боязливо, после сведе глава.

— Разбрах, ваша светлост. Ще се грижа добре за него.

Чун се обърна и приближи до ТАНГА.

— ЧИЕ ХСИА? — той коленичи и сведе глава.

Ли Шай Тун вдигна очи — погледът му беше мътен, разфокусиран. Тъгата бе преобразила лицето му почти неузнаваемо.

— ЧИЕ ХСИА, аз…

ТАНГЪТ рязко се надигна отдалечи се от канцлера, без изобщо да му обърне внимание, и се нахвърли върху петимата лекари, които все още чакаха, скупчени в далечния край на стаята.

— Защо не ме извикахте по-рано?

Най-старшият пристъпи напред и се поклони.

— Чувствахме го, ЧИЕ ХСИА.