Дейвид Уингроув: Средното царство

Ли Шай Тун замислено поглади дългата си бяла брада, после обърна гръб на портала и придърпа около себе си бродираното си копринено ПАУ. В панорамната зала беше топло и все пак винаги съществуваше илюзията за студ, погледнеш ли през космическия мрак към планетата, далече-далече надолу.

Градът. Напоследък той много занимаваше ума му. Преди бе твърде близо до него — дори и тук горе. Беше го приемал за даденост. Беше предполагал неща, които никога не биваше да предполага. Но сега беше дошло времето да се изправи лице в лице с нещата: да ги види в далечна перспектива.

Построен преди повече от век, Градът беше предназначен да издържи десет хиляди години. Беше обширен, просторен и материалите, от които бе изграден, се нуждаеха само от подновяване, не и от смяна. Това беше нов свят, изграден върху стария; гигантско поселище върху пилони, стърчащо над тъмното, застояло езеро на древността.

30 етажа — 300 нива — се издигаха нависоко, а всяка от страните на шестоъгълните им повърхнини беше дълга две ЛИ; привидно имаше достатъчно място, за да се поберат неограничен брой хора. Нека се плоди човечеството — бяха рекли проектантите, — има място за всички. Така изглеждало тогава. Ала през последвалия век населението на Чун Куо бе нараствало както никога преди.

Тридесет и четири милиарда човеци при последното преброяване — и ХАН, и европейци — ХУН МАО. И с всяка година ставаха все повече. Толкова повече, че след петдесет години Градът ще се препълни, а складовете — ще се изпразнят. Най-просто казано, Градът се превръщаше в една все по-голяма и зейнала уста, в постоянно разширяващ се стомах. Беше нещо, което ядеше, сереше и растеше.

Ли Шай Тун въздъхна и тръгна по широките, плоски стъпала към покоите си. Освободи двамата прислужници, прекоси коридора и дръпна вратите. Обърна се и огледа стаята.

Не се чувстваше никак добре. Трябваше да изтъкне това в съвета. Налагаше се Седмината да обсъдят мерки за ограничаване на прираста, независимо дали това им харесва, или не. Иначе какво? Е, в най-добрия случай виждаше как нещата се стабилизират — как Градът ще пребъде; също и синовете и внуците му, родени, за да царуват в мир. А в най-лошия?

Ли Шай Тун вдигна ръце към лицето си — това никак не му бе присъщо. Беше сънувал. Сънища, в които Градовете горяха. Сънища, в които умираха старите му приятели — брутално убити в леглата си, а кървавите и разкъсани тела на децата им бяха пръснати по подовете на стаите.

В сънищата си той виждаше как мракът нахлува с бълбукане в ярко осветените нива. Виждаше как цялото огромно здание се срива в калта на хаоса. Виждаше го толкова ясно, както сега виждаше своите ръце пред лицето си.

И все пак не бяха просто сънища. Точно това щеше да се случи — освен ако не предприемеха нещо.

Ли Шай Тун, Танг, владетел на Град Европа, един от Седмината, потръпна. После приглади предницата на своето ПАУ и седна зад бюрото, за да нахвърли речта си за пред Съвета. Продължаваше да мисли, докато пишеше.

НИЕ НЕ ПРОСТО ПРОМЕНИХМЕ МИНАЛОТО, КАКТО И ДРУГИ СА СЕ ОПИТВАЛИ ДА ГО ПРАВЯТ; НИЕ ИЗГРАДИХМЕ ВЪРХУ НЕГО НОВО МИНАЛО, СЯКАШ ЗА ДА ИЗТРИЕМ СТАРОТО ВОВЕКИ ВЕКОВ. ОПИТАХМЕ СЕ ДА НАПРАВИМ ОНОВА, КОЕТО НАВРЕМЕТО СИ МАО СЕ Е ОПИТАЛ ДА НАПРАВИ С КУЛТУРНАТА РЕВОЛЮЦИЯ. ОНОВА, КОЕТО СЕ Е ОПИТАЛ ДА НАПРАВИ ПЪРВИЯТ ИМПЕРАТОР НА ХАН ЧИН — ШИ ТУАН ТИ — ПРЕДИ ДВЕ ХИЛЯДИ И ЧЕТИРИСТОТИН ГОДИНИ, КОГАТО ИЗГОРИЛ КНИГИТЕ И ПОСТРОИЛ ВЕЛИКАТА СТЕНА, ЗА ДА ПРЕГРАДИ ПЪТЯ НА СЕВЕРНИТЕ ВАРВАРИ КЪМ СРЕДНОТО ЦАРСТВО. НИЕ НЕ СЕ УЧЕХМЕ ОТ ИСТОРИЯТА. ПРЕДПОЧЕТОХМЕ ДА ПРЕНЕБРЕГНЕМ СЪВЕТИТЕ Й. А СЕГА ИСТОРИЯТА ЕДВА СМОГВА ДА ВЪРВИ ПО ПЕТИТЕ НИ. ГОДИНИТЕ ПРЕД НАС ЩЕ ПОКАЖАТ КОЛКО МЪДЪР Е УСТАНОВЕНИЯТ ОТ НАС КУРС. ИЛИ ЩЕ НИ ВИНЯТ ЗА СТОРЕНАТА ОТ НАС ГЛУПОСТ.

Владетелят хареса как текат мислите му и ги записа. Щом привърши, стана и отново слезе по стълбището на панорамната площадка. Мракът бавно нахлуваше над Град Европа и очертаваше рязка разделителна линия-терминатор през кухата му геометрична форма, от север на юг.

НЕ — помисли си той. — НИЩО НЕ БЯХМЕ НАУЧИЛИ. ПОСТЪПИХМЕ НЕРАЗУМНО. А СЕГА БЪРЗО НАБЛИЖАВА СОБСТВЕНИЯТ НИ ДЪЛЪГ ПОХОД. СВЕТЛИТЕ И ЛЕКИ ДНИ — ДНИТЕ НА НЕПОВТОРИМА ВЛАСТ — СА МИНАЛО. ПРЕД НАС СЕ ПРОСТИРА САМО МРАК.

Старецът въздъхна отново, после се изправи и усети въображаемия студ в костите си. Чун Куо. Щеше ли да оцелее във времената, които се задаваха? Дали и някой негов син щеше да погледне надолу също като него сега и да види един мирен свят? Или отново щеше да дойде Промяна и да порази всичко като змия?