Дейвид Уингроув: Средното царство

— ЧУВСТВАХТЕ ГО?! — гневният лай на ТАНГА стресна лекаря. Болката и гневът бяха преобразили Ли Шай Тун. Лицето му пламтеше. После той се наведе, яростно сграбчи човека за рамото и го блъсна назад.

Надвеси се заплашително над него.

— Как умря тя?

Старецът го погледна страхливо от земята, надигна се на колене и унизено сведе глава.

— Възрастта й, ЧИЕ ХСИА… — задъха се той. — Късно е да раждаш на 42 години. А пък и условията тук… Опасни са дори за нормално раждане. Долу в Чун Куо…

— Вие, некадърни касапи! Вие, убийци! Ах, вие…

Гласът на Ли Шай Тун секна. Той се обърна и погледна безпомощно мъртвата — с треперещи ръце, с отворена от смайване уста. Стоя така още миг, замаян от болка, после рязко се сгърчи и се обърна — изведнъж лицето му се бе успокоило, той напълно се владееше.

— Махни ги оттук, Чун Ху-Ян — каза той меко, с поглед, изпълнен с презрение. — Махни ги. Нека бъдат убити.

— ЧИЕ ХСИА?! — Канцлерът се втрещи. Тъгата бе преобразила неговия господар.

Гласът на ТАНГА прерасна в рев.

— Чу ме, господин Чун! Махни ги!

Човекът в краката му закърши ръце.

— ЧИЕ ХСИА! Разбира се, редно е да ни се разреши…

Владетелят изгледа кръвнишки стареца и той млъкна.

После отново вдигна поглед. Срещу него останалите — до един с побелели бради — смирено бяха паднали на колене. Неочаквано и Чун Ху-Ян се присъедини към тях.

— ЧИЕ ХСИА, умолявам ви да ме изслушате. Ако заповядате да убият тези хора, ще бъдат погубени и целите им родове. Позволете им да си изберат достойна смърт. Винете ги за смъртта на Лин Юа, но оставете живи семействата им!

Ли Шай Тун видимо трепна. Гласът му сега бе омекнал, болката го пронизваше.

— Но те убиха жена ми, Чун. Оставиха Лин Юа да умре. Чун докосна пода с чело.

— Зная, ЧИЕ ХСИА. И заради това те ще се радват да умрат. Ала пощадете семействата им, умолявам ви, ЧИЕ ХСИА. Поне това им дължите. Та нали те спасиха сина ви.

— Сина ми?! — сепна се ТАНГЪТ.

— Да, ЧИЕ ХСИА. Имате син. Втори син. Здраво, силно момче.

Ли Шай Тун бе застинал с напрегната гримаса на лицето — упорито се опитваше да възприеме тази последна, неочаквана новина. И после — много бавно — изражението му отново се промени, болката взе да се промъква през маската на спокойствието, разкъса я и мъжът зарида горчиво, стиснал зъби, а сълзите се стичаха по лицето му.

— Върви — рече той най-накрая със слаб глас и махна с ръка. — Нареди каквото искаш, Чун, но върви. Сега трябва да остана насаме с нея.

Беше тъмно. Те седяха на ръба на терасата и гледаха към парка. По масите отзад нямаше никакви хора. Вътре, в дъното на ресторанта, мъждукаше една-единствена лампа. Наблизо в сянката четирима келнери стояха подпрени на стената и само чакаха знак. Беше ранна утрин. От далечната зеленина се чуваше младежки смях, — свободен, спонтанен. Нощното небе над тях сякаш беше пълно със звезди — милиони рязко изрязани в кадифената чернилка ярки точици.

— Прекрасно е — обади се Уайът. Погледна надолу, после отново се обърна с лице към другите. — Знаете ли, понякога само като го погледна, и ми иде да се разплача. Не ви ли се е случвало?

Леман се разсмя тихо, почти тъжно и протегна ръка да докосне ръката на своя приятел.

— Знам…

Главата на Уайът отново се килна. Беше пиян. Всички бяха пияни, иначе щяха ли да говорят такива работи. Тези неща човек ги казва или шепнешком, или си ги пази за себе си. И все пак не можеха да не си ги кажат. Сега. Тази вечер. Преди тази близост да се разпадне и отново да поемат всеки в своята посока.

Той се наведе — беше опрял десница на масата, здраво стиснал юмрук.

— Понякога се чувствам вцепенен. Затворен в кутия. Усещам болката вътре в себе си. Нещо неосъществено. НУЖДА. И като погледна звездите, ме хваща яд. Мисля си колко е глупаво, колко е ненужно. Да се опитват да държат всичко под забрана. За какви ни мислят?! За машини?! — Изсмя се. Смях на болка, на учудване от всичко това. — Че не ВИЖДАТ ли какво ни причиняват? Мислите ли, че са слепи за това?!

Последва мърморене — израз на съчувствие и съгласие.

— Те виждат, виждат — каза Бердичев, сякаш просто констатираше факта, и загаси пурата си. Далечните звезди се отразяваха в очилата му.

Уайът го погледна.

— Може и така да е. Но понякога се чудя. Виждате ли, струва ми се, че ни се губи цяло измерение. В моя живот. В твоя, Сорен, и в твоя, Пьотър. В живота на ВСЕКИ. Може би точно онова, което ни прави човеци изобщо — той се наклони застрашително на стола си. — Вече няма място за разрастване — няма вече бели петна по картата…