Дейвид Уингроув - Средното царство

Не можеше да каже. Нито пък имаше някакъв сигурен начин да се каже. Взира се в картината още миг, осъзнал разрасналото се мълчание около тях, след това отново погледна Бен и се разсмя.

— Прекалено добре ни познаваш, Бен Шепърд. Онова, за което говореше — същността зад формата. Лицата ни са маски, но тебе те не могат да излъжат, нали? Проникваш зад тях!

Бен срещна погледа му и се усмихна.

— Чак до костите.

ДА — помисли си Ли Юан. — БАЩА МИ ИЗЛЕЗЕ ПРАВ ЗА ТЕБЕ. ТИ ЩЕ СИ СЪВЪРШЕНИЯТ МИ СЪВЕТНИК. ВСИЧКИ ОСТАНАЛИ СА КРИВИ ОГЛЕДАЛА, ДОРИ И НАЙ-ДОБРИЯТ СРЕД ТЯХ, И ОТРАЗЯВАТ ОБРАЗА НА ГОСПОДАРЯ СИ ТАКА, ЧЕ ТОЙ ДА Е ДОВОЛЕН. НО ТИ… ТИ ЩЕ СИ СЪВЪРШЕНОТО ОГЛЕДАЛО. КОЙ ДРУГ БИ ПОСМЯЛ ДА МЕ ОТРАЗЯВА ТОЛКОВА ВЯРНО?

Той сведе очи и прокара пръсти по силуета на стрелеца, после кимна на себе си.

— Сън…

Клаус Еберт се разсмя гръмогласно, протегна ръка и хвана сина си за брадичката, та всички да видят.

— Ето на! Вижте! И той се гордее!

Ханс Еберт се изправи, усмихна се и огледа усмихнатите лица наоколо. Беше облякъл пълна униформа за случая — да се види ясно новополученият му чин майор, но не заради това баща му вдигаше цялата тази врява — беше заради малката метална пластинка, вградена в тила му — спомен от атаката на Хамерфест.

— Проблемът е, че е точно отзад — обясни той. — Не я виждам в огледалото. Но по заповед я лъскам всяка сутрин. Ботуши, колан, глава — така му викам аз. В този ред.

Мъжете се разсмяха — от много месеци насам се бяха отпуснали за първи път. Светът навън беше в опасно състояние, но тук, в Тонджиян, времето сякаш бе спряло. Оттук войната изглеждаше като нещо далечно, илюзорно. Въпреки това разговорът постоянно се връщаше към нея, сякаш нямаше за какво друго да си говорят.

— Някакви новини от Бердичев? — попита Ли Фен Чиян, вторият брат на Танга. Полубратята му, Ли Юн Ти и Ли Чи Чун, стояха зад него; и тримата чичовци на Юан бяха облечени в едни и същи сини горни дрехи до коленете — емблема на техния ранг като съветници на Танга.

— Носят се слухове, че е на Марс — отвърна генерал Ноченци и замислено поглади брадичката си. — Споменава се и за други места, но нито едно не е потвърдено. Понякога си мисля, че нашите врагове подклаждат тези слухове просто за да ни объркват.

— Е — обади се Толонен, — където и да е, моят човек, Кар, ще го намери.

Толонен отново беше в униформа с маршалска емблема на гърдите; четирите йероглифа — ЛУ ЧУН ЮАН ЩУАЙ — сияеха в червено на белия фон. Такова беше единодушното решение на Съвета на генералите преди три месеца. Назначението бе вдъхнало нов живот на стареца и той отново изглеждаше неистов като преди, зареден с неизтощима енергия. Но беше вярно и онова, което казваха по-младите офицери: на старини чертите му бяха приели вида на нещо вечно, без възраст, като скала, скулптирана от вятъра и дъжда.

И Клаус Еберт бе повишен. Също като чичовците на Ли Юан той гордо носеше синята дреха на съветник в открито предизвикателство към онези негови познати, които казваха, че не бива ХУН МАО да подражават на ХАН като маймуни. За него това бе чест — външен израз на онова, което чувстваше. Усмихна се на стария си приятел и се наведе да го докосне по ръката.

— Да се надяваме, а, Кнут? Светът ще стане по-добър, ако в него я няма тази мърша, Бердичев. Но кажи ми, ти чу ли за това ново движение? За тези „вестоносци“, както ги наричат?

Последва мърморене и кимане с глави. Напоследък много често ги споменаваха по новините.

Еберт поклати глава — чертите му бяха маска на ужасена обърканост, — после отново заговори:

— Искам да кажа, какво може да накара един човек да направи нещо подобно? Казват, че увивали експлозиви около себе си и после, когато ги допуснат в присъствие на жертвите им, ги задействат.

— Пари — отвърна трезво Толонен. — Ти говориш за долни хора, Клаус. От долните нива. Те нямат какво да губят. Това е начин да осигурят семействата си така, че да се изкачат по-нагоре по нивата. Мислят, че плащат малка цена за това.

Еберт отново поклати глава, сякаш не можеше да го схване.

— Толкова отчаяно ли е положението?

— Някои са убедени, че е така.

Но Толонен мислеше за всичко онова, което бе видял през последните няколко месеца. В сравнение с тях тези „вестоносци“ бяха самото приличие.

Бяха откраднали осеммесечното бебе на един заместник-министър и му го бяха изпратили в буркан, сварено като туршия — очите му плуваха като набъбнали яйца сред суровата розовина на лицето му. На друг човек — богат ХУН МАО, отказал да сътрудничи на бунтовниците — бяха откраднали сина и му го бяха продали после без очи. Това дотук си беше достатъчно лошо, но онези, които го бяха отвлекли, бяха зашили насекоми в кухините, под клепачите. Десетгодишното момче беше полудяло, когато го бяха върнали — по-добре да беше умряло.