Дейвид Уингроув - Средното царство

— Защо? — изстена той. — Защо, в името на всички богове?

Еберт се взираше в дъската и се мръщеше, без да разбира. Погледна Толонен.

— Това ли е донесъл?

Толонен кимна отсечено, по-загрижен за състоянието на Танга, отколкото да отговори на стария си приятел.

— Но тогава защо се е самоубил?

Тангът отговори на Еберт:

— Заради съобщението, което е предал.

— Съобщение ли? — старият Еберт погледна объркано Танга.

Ли Шай Тун посочи дъската и пръснатите камъчета.

— Дъската… Тя е Чун Куо. А белите камъчета… — той потръпна и облиза устни. — Те символизират смъртта. Разбираш ли какво иска да ни каже? Нашият приятел Де Вор. Иска да ни каже, че има намерение да избие всички ни. Да изпълни Чун Куо със смърт.

При споменаването на Де Вор Толонен рязко вдигна глава. Значи Тангът също бе разбрал. Как иначе…

Еберт се бе взрял ужасено в дъската.

— Но аз си мислех, че камъчетата са символ на дълголетие.

— Да… — смехът на Танга беше горчив. — Но Кнут ги е тестувал. Камъчетата са направени от човешка кост. Със сигурност ще надживеят и тебе, и мене, но не символизират нищо освен себе си. Нищо освен смъртта.

— И все пак можеше да е и по-зле, нали? Можеше да е и бомба…

Ли Шай Тун се вгледа в съветника си, след това бавно поклати глава.

— Не. Никоя бомба не би могла да бъде толкова красноречива — той въздъхна и се обърна към Ноченци. — Отнесете го и го унищожете, генерале. И, Клаус… — той се обърна отново. — Не казвай на никого нищо за това. Разбра ли ме? Само ако чуе Ли Юан…

Еберт сведе глава.

— Както желаете, ЧИЕ ХСИЯ.

Ли Юан търсеше баща си с поглед. Бе видял как стражите дойдоха и отнесоха тайнствения пакет; бе видял как старият Еберт и маршалът идват от скривалището мълчаливи и мрачни и разбра, без някой да му казва, че сигурно се е случило нещо ужасно.

Щом Ли Шай Тун най-накрая се появи, Ли Юан отиде право при него — спря на три крачки и коленичи със сведена глава.

— Мога ли да направя нещо за тебе, татко?

Баща му изглеждаше страшно изморен.

— Благодаря ти, синко, но няма какво да се направи. Просто стана грешка, това е.

— Ами Чун Хсин…

Баща му не отговори веднага; въздъхна.

— Лош късмет. Тъжно ми е за него. Сигурно е бил много нещастен.

— А… — Юан отново сведе глава; чудеше се дали да не попита направо какво е имало под бялата коприна. Но усещаше, че баща му няма да му отговори. А да попиташ нещо, на което той не би искал да отговаря, просто щеше да го ядоса, затова прехапа език.

Потърси някакъв начин да повдигне настроението и напипа осемте мънички части в джоба на церемониалното си сако. Усмихна се.

— Може ли да ти покажа нещо, татко?

Ли Шай Тун му се усмихна слабо.

— Да… Но изправи се, Юан. Моля те… Та това е твоят ден! Ние сме се събрали тук в твоя чест!

Юан сведе глава, изправи се и застана по-близо до баща си.

— Дай си ръката, татко. Мънички са, затова е най-добре да ги разгледаш отблизо. Дъщерята на маршала ни ги поднесе като годежен дар. Не са ли красиви?

Ли Шай Тун се вгледа в мъничките фигурки на дланта си. После се засмя. С висок, звънък, радостен смях.

— Кнут! — той погледна стария маршал. — Защо не ми каза? Защо не ми каза какво е донесла дъщеря ти?

Толонен погледна дъщеря си и пристъпи озадачено напред.

— Какво е то, ЧИЕ ХСИЯ?

— Искаш да кажеш, че не знаеш?

Толонен поклати глава.

— Тогава погледни. Това са осмината герои. Осмината доблестни мъже.

Толонен се вгледа в мъничките скулптурки на дланта на Танга, след това радостно се засмя.

— Това е поличба — каза той, щом срещна погледа на Танга. — Какво друго да е?

Тангът кимна и отново се разсмя, после — и онези около него и най-накрая смехът превзе цялата зала.

Погледна надолу, към мъничките фигурки на дланта си. Колко пъти ги бе виждал на сцената — с почернени лица, символ на честта. И ето ги тук, скулптурки от осем черни камъчета! Точно както го каза Кнут — това беше поличба. Знак от боговете. Тези осмината срещу огромната безцветна армия на мъртвите.

Юан стоеше наблизо, зяпнал от смайване.

— Какво има? — попита той. — Какво изпуснах пак?

В отговор Тангът отново постави фигурките в дланта на сина си и сви пръстите му около тях.

— Пази ги добре, Юан. Винаги ги носи със себе си. Нека бъдат твой талисман.

Синът му го погледна учудено, след това съвсем лекичко поклати глава и се поклони.

— Както желае баща ми.

Но Ли Шай Тун отново бе отметнал глава. Тресяха го буйни вълни от смях — сякаш огромен камък бе паднал от плещите му.