Дейвид Уингроув - Средното царство

Ноченци и младият Еберт го пресрещнаха на връщане от портала.

— Бомба ли е? — попита мрачно Ноченци.

— Не… — отвърна разсеяно Толонен, но беше пребледнял.

Ноченци се засмя облекчено.

— Ами тогава какво е, Кнут?

Толонен се обърна и се загледа назад, после отново се обърна към тях и поклати глава.

— Сега ще го донесат. Но елате. Трябва да говоря с Танга. Преди да го е видял.

Ли Шай Тун стана от стола си, щом Толонен влезе, и се приближи до него.

— Е, Кнут, какво има?

— ЧИЕ ХСИЯ… — Толонен огледа морето от лица, събрани в огромното, осветено от фенери скривалище, после склони глава. — Възможно ли е да поговорим насаме?

— Има ли някаква опасност?

— Не, ЧИЕ ХСИЯ.

Тангът пое дълбоко дъх и се обърна към сина си:

— Юан, заведи гостите отново горе. След малко идвам и аз.

Тангът, Толонен, Ноченци и младият майор изчакаха гостите да се изнижат — всеки от тях се спираше пред Танга и му се покланяше, преди да излезе. След това останаха сами в огромното кънтящо скривалище.

— Значи не е бомба, Кнут?

Толонен се изправи със сериозно лице; в очите му личеше странна болка.

— Не, ЧИЕ ХСИЯ. Беше подарък. Подарък за сина ви и за бъдещата му жена.

Ли Шай Тун се намръщи.

— Тогава защо…

— Защото според мене е нещо, което вие не бихте искали Ли Юан да получи. Дори сигурно не бихте искали и да разбере за него.

Тангът се взря в него за миг, след това отмести поглед, направи две крачки й отново се обърна към него:

— Защо? Що за подарък е това?

Толонен отмести очи. От стълбището се дочу лек шум.

— Носят го, ЧИЕ ХСИЯ. Преценете сам.

Донесоха го и го поставиха на пода пред Ли Шай Тун. Опаковката висеше свободно около подаръка — бялата коприна бе срязана на няколко места.

— Имаше ли картичка? — вдигна очи Тангът. Толонен наведе глава.

— Да, ЧИЕ ХСИЯ.

— Разбирам… Но трябва да позная, нали? — в гласа на Танга се прокрадна леко нетърпение, което накара Толонен да пристъпи напред.

— Простете, ЧИЕ ХСИЯ. Ето…

Ли Шай Тун разгледа картичката, прочете късото съобщение без подпис, после отново погледна Толонен. Помълча за миг замислено, след това почти нетърпеливо приклекна на пети и отметна коприната.

Ли Шай Тун погледна Толонен. Маршалът, както и Ноченци и младият Еберт бяха коленичили, за да не надвишават Танга на ръст.

Очите на Танга бяха пълни с почуда.

— Но това е дъска за УЕЙ ЧИ, Кнут. И то хубава. Защо Ли Юан да не я получи? Защо да не научи за нея?

В отговор Толонен протегна ръка и вдигна капаците на двете дървени гърненца с камъчета.

— Но какво…? — започна Тангът. После изведнъж млъкна.

УЕЙ ЧИ си играеше с бели и черни камъчета — със сто осемдесет и едно черни и сто и осемдесет бели. Достатъчно, за да изпълнят изцяло дъската с деветнадесет по деветнадесет квадратчета. Но този комплект беше по-различен.

Ли Шай Тун бръкна в двете купички и пръсна камъчетата по дъската. Всичките бяха бели. До едно. Вдигна купичките, обърна ги и изсипа камъчетата върху дъската.

— Странни са на пипане — той затъркаля едно камъче между пръстите си, след това отново срещна погледа на Толонен. — Не са стъклени…

— Не, ЧИЕ ХСИЯ. От кост са. От човешка кост.

Тангът кимна и се изправи бавно, видимо разтреперан. Разсеяно подръпна сплетената си брада.

— Прав си, Кнут. Това е нещо, за което бих искал Юан изобщо да не разбере.

Обърна се — беше чул някакъв звук зад гърба си. Беше Клаус Еберт. Старецът се поклони ниско.

— Простете ми, че ви се натрапвам, ЧИЕ ХСИЯ, но според мене би трябвало да научите това веднага. Май напипахме нова следа към тайната.

Ли Шай Тун се намръщи.

— Продължавай…

Еберт вдигна поглед към дъската за УЕЙ ЧИ и разпръснатите камъчета.

— Претърсването на двореца по заповед на маршала даде резултат! Открихме кой е поставил подаръка на масата.

— Мъртъв ли е, или жив?

— Боя се, че е мъртъв, ЧИЕ ХСИЯ. Намериха го в един от кухненските шкафове. Явно отровен. Сам се е отровил.

Тангът погледна Толонен; очите му внезапно потъмняха от гняв.

— Кой? Кой би ПОСМЯЛ да донесе такова нещо в дома ми?!

— Един от вашите прислужници, ЧИЕ ХСИЯ — отвърна Еберт. — Познавахте го като Чун Хсин.

Очите на Ли Шай Тун се разшириха и той поклати невярващо глава.

— Чун Хсин…

Беше просто невъзможно да го проумее. Ли Шай Тун го бе отгледал в дома си от тригодишен! Бе го кръстил според най-силното му качество.

Да, ЧУН ХСИН — така го беше кръстил. ВЯРНОСТ.