Дейвид Уингроув - Средното царство

Всичко беше точно както се надяваха. Ким бе издържал изпита. Сега можеха да продължат — към следващия стадий на лечението. Къщата, някога празна, вече беше мебелирана. Време беше да се напълнят стаите с живот. Време бе да се изпробва мозайката за недостатъци.

В онази стая мъжът извърна лице и вдигна сакото си от стола. Обърна се за миг, погледна отново момчето — до последно се надяваше, че някакъв малък проблясък на разпознаване може да огрее тези очи със старата позната топлина. Но нямаше нищо. Детето, което бе познавал, беше мъртво. Въпреки това той чувстваше някаква любов към формата му, към плътта му, затова се приближи до него и го прегърна за последен път, преди да тръгне. Заради доброто старо време. После се обърна и излезе, без да каже нищо. Нищо не бе останало за казване.

В Залата на осмяната безсмъртни — най-малката и най-интимната от осемдесет и едната зали на двореца в Тонджиян — се бяха събрали гости за годежната церемония на младия принц Ли Юан с красивата Фей Йен. Поради така стеклите се обстоятелства това беше просто малко събиране — в пищно украсената зала имаше по-малко от сто души — тесният кръг от познатите на Танга, на които имаше доверие.

В залата беше тихо. Вниманието на гостите бе съсредоточено върху Ли Шай Тун — той взе големия печат от възглавничката, която му подаде неговият канцлер, обхвана го с две ръце и се обърна с лице към масата. Печатът — семейната „отливка“, огромен и квадратен, по-скоро щит, отколкото прост печат — бе предварително намазан с мастило и щом великият Танг се обърна, четирите йероглифа на мандарин в четирите ъгъла на печата проблеснаха в червено на светлината на лампите.

Върху ниската масичка пред него лежеше брачният договор, който още веднъж щеше да свърже рода на Танга с този на Йин Цу. Двама прислужници със сведени бръснати глави и извърнати очи разгънаха широкия свитък, а Тангът постави печата върху копринената хартия и се наведе напред, натискайки с цялото си тяло резбованата дръжка.

Доволен, той отстъпи назад и остави чиновника да вдигне печата с почти педантична загриженост и да го постави обратно върху възглавничката. Вгледа се за миг в яркия отпечатък върху хартията и си спомни за друг подобен ден. Много по-малкият печат на Йин Цу се мъдреше под неговия; мастилото беше изсъхнало.

Бяха анулирали предишния брак по-рано същия ден — всичките седмина Тангове подпечатаха документа с пръстените си. Имаше усмивки, настроението беше празнично, но в сърцата им — той го знаеше — оставаше известно безпокойство. В погледа на всеки имаше нещо неизказано.

ТЪМНИЯТ ВЕЙ ВЪРВЕШЕ ПО СТЪПКИТЕ НА БРАТ СИ, А ГОСПОДАРЯТ НА ЙО-И ВЪСТАНА СРЕЩУ НЕГО…

Думите от „Небесните въпроси“ цяла сутрин се въртяха из главата му като проклятие и помрачаваха настроението му. Така беше понякога. И макар да знаеше, че думите нищо не значат — че синът му Юан не е прелюбодеец, — все още мислеше, че всичко това не е редно. Съпругата беше също като дрехите, които човек носи приживе. А кой облича дрехите на мъртвия си брат?

Хан Чин… Наистина ли бяха изминали пет години, откакто Хан бе умрял? При този спомен го ужили болка. Сякаш отново погребваше сина си. За миг почувства как мракът избликва в него и заплашва да замъгли очите му и да провали живота на по-малкия му син. После отмина. Сега беше времето на Ли Юан. Юан бе неговият син, неговият единствен син, неговият наследник. И може би бе редно да се ожени за съпругата на мъртвия си брат — може би ТОВА искаха боговете.

Подсмръкна и с усмивка се обърна към Йин Цу; разтвори ръце и топло прегърна стареца.

— Радвам се, че родовете ни отново се сродяват, Йин Цу — каза той тихо на ухото му. — Беше ми тъжно, че нито ти, нито аз нямаме внук да подслажда старостта ни.

Щом минаха малко по-встрани, Тангът забеляза въздействието на думите си върху стареца. Йин Цу се поклони ниско, разкъсван между радостта и свирепата гордост; едва успяваше да овладее изражението на лицето си. Очите му бяха влажни, а ръцете му трепереха. Той стисна ръцете на Танга.

— За мене е чест, ЧИЕ ХСИЯ. За мене е огромна чест.

Зад него надничаха тримата му синове — високи, ала някак си безцветни младежи. А зад тях, свела очи, скромна, облечена в розова и кремава коприна, стоеше самата Фей Йен — изобщо не се беше променила на вид от деня, в който, застанала до Хан Чин, бе произнесла клетвите за вярност.

Ли Шай Тун се вгледа замислено в нея. Изглеждаше толкова крехка, толкова нежна и все пак сам се бе убедил колко е силна духом. Сякаш цялата сила, която би трябвало да наследят синовете на Йин Цу, бе открадната от нея. Също като хилядагодишната лисица от книгата от времето на Мин, ФЕН-ШЕН ЙЕН-И, която бе приела образа на красивата Тай Чи и бе измамила и объркала последния велик император от династията Шан…