Дейвид Уингроув - Средното царство

След като веднъж постигнаха пробива, последва бърз напредък. За три месеца момчето отново овладя напълно езика. Можеше да смята с огромни числа, справяше се лесно със сложни логически задачи. Пространственото му ориентиране беше съвършено: имаше силно развито чувство за модели и връзки. След края на всичко това изглеждаше, че лечението е успяло и моделът на ума му — онзи бърз, интуитивен талант, уникален за момчето — се е появил абсолютно незасегнат от процеса на преизграждането на неговата индивидуалност. Що се отнасяше до личността му обаче, той проявяваше много от класическите симптоми на нелечимата амнезия. В новото си превъплъщение той беше доста безцветна фигура, несигурен в отношенията си със Строителя, по-студен, по-отдалечен от нещата — някак си по-малко човек отпреди. И все пак, дори и в това отношение имаше признаци на промяна — омекване на грубите очертания на личността, която му бяха присадили.

След девет месеца в програмата изглеждаше, че бяха спечелили, след като бяха рискували. Когато онази нощ екипът се събра в стаята за наблюдения, те се съгласиха, че е време да докладват за постиженията си. Изпратиха съобщение нагоре по нивата. Два дни по-късно получиха отговор. Бердичев пристигаше. Искаше да види момчето със собствените си очи.

Сорен Бердичев чакаше на контролния пост на охраната — изправен и навъсен. Телохранители го пазеха и от двете му страни. Той мислеше за смъртта на жена си. Вече бе изминал повече от месец, откакто бе починала, но той още не го бе преживял. При аутопсията лекарите не бяха открили нищо нередно, но това почти нищо не означаваше. Бяха я убили. Седмината. Не знаеше как точно, но друго обяснение нямаше. Здрава жена като Илва не можеше да е умряла просто така. Сърцето й беше силно. Бе в прекрасна физическа форма — в разцвета на средната възраст. Нямаше причини сърцето й да откаже.

Когато го пуснаха, той продължаваше отново да мисли за това, но не се бе доближил кой знае колко до някакво решение. Дали не е бил някой неин близък — някой, на когото той да е имал доверие? И как бяха успели? С бързодействаща отрова, която не оставяше следи? По някакъв физически начин? И сега не беше по-близо до решението, отколкото в онзи ужасен момент, когато я бе открил. И болката от нейната липса го гризеше. Не бе предполагал колко щеше да му липсва тя, преди да си отиде. Беше си мислел, че може да живее без нея…

Коридорът завършваше с втора укрепена врата. Щом я доближи, тя се отвори и в рамката й застана висок тъмнокос мъж с козя брадичка, подал ръка за поздрав.

Бердичев пренебрегна подадената му ръка и зачака, а един от телохранителите му влезе вътре. Екип от негови хора беше проверил мястото само преди часове, но не искаше да рискува. Администраторът Жуан бе убит само преди седмица и с всеки изминал ден нещата все повече се влошаваха. Телохранителят се върна след секунда и даде сигнал „чисто е“. Едва тогава той влезе вътре.

Чиновникът се обърна и последва Бердичев в средата на стаята.

— Момчето е горе, сър. Строителят е с него, за да ви въведе в нещата. Иначе…

— Доведете ми Архитекта. Искам да говоря с него, преди да видя момчето.

Чиновникът се поклони и излезе.

Докато чакаше, той се огледа — забеляза спартанската аскетичност на обстановката. Наоколо служителите неловко пристъпваха от крак на крак. Усещаше колко е силно любопитството им, насочено към него, макар че щом ги погледнеше, те бързаха да отклонят погледи. Знаеше се, че той е един от главните противници на Седмината, че жена му е починала, че самият той бе в постоянна опасност. Във всичко това имаше някакъв тъмен блясък и той го усещаше, но днес бе в кисело настроение. Може би срещата с момчето щеше да го извади от това състояние.

Чиновникът се върна, последван от Архитекта. Бердичев махна на чиновника да се отстрани, след това хвана Архитекта под ръка и го преведе през стаята, далеч от другите.

Огледа го. После се наведе напред и заговори — с приглушен, ала ясен глас.

— Доколко стабилна е неговата ментална конфигурация? Доколко е надеждна?

Архитектът сведе поглед и се замисли.

— Мислим, че е стабилна. Но все още е трудно да се каже. Има възможност и за реверсия. Съвсем малка, но трябва да се има предвид.

Бердичев кимна, едновременно доволен от честността на човека и разочарован от това, че все още има място за съмнения.

— Но като се вземе предвид тази възможност, вероятно ли е да… — той прехапа устни за миг, после го каза — … да се ИЗПОЛЗВА момчето?