Дейвид Уингроув - Средното царство

Кар откопча един правоъгълен контейнер от колана си и извади от него две малки пакетчета. Първото беше „джоб“ с атмосферно налягане. Нагласи го бързо над сензора, без да обръща внимание на краткото предупредително ужилване на лазера. С второто пакетче той действаше внимателно, дори сякаш прекалено внимателно. Това беше ледена тел — дълга нишка от смъртоносно разрязващия материал. Издърпа я предпазливо и я натегна, после бързо разряза прикрепващите болтове от всичките шест страни на канала.

Лазерите примигнаха, а капакът хлътна цяла педя. Чу се мекото свистене на изтичащ въздух — също като асансьор, който спира.

Кар изчака и започна да реже капака с леки диагонални движения — отрязваше парчета лед като бучки меко сирене. Дупката се разширяваше, той режеше все по-надълбоко в обшивката. После издърпа нишката и я пусна долу.

Изкачи се върху капака и ритна. Три сегмента паднаха. Плъзна се надолу в дупката.

Беше много по-тясна, отколкото очакваше, и за миг си помисли, че ще заседне. Сегментите стърчаха под странен ъгъл над вътрешния механизъм на канала — беше останало съвсем малко място, за да се промъкне. Успя едва-едва, но дясната му ръка бе притисната до стената и не можеше да достигне уреда, прикрепен на гърдите му.

Премести тежестта си, застана на пръсти и се завъртя, докато донякъде освободи ръката си; след това се протегна и откопча бомбата от гърдите си.

Възникна нов проблем. Не можеше да се протегне надолу и да я прикрепи към вътрешната обшивка на канала. Нямаше начин да я закрепи.

Имаше ли значение? Реши, че не. Ще подсили горния капак, щом излезе. Експлозията ще се насочи навътре.

Толкова малко приспособление беше. Толкова крехко. И все пак — толкова груба беше неговата сила.

Постави бомбата между коляното си и стената на канала, след това я остави да се плъзне между крака си и стената, като я прихвана със стъпало.

Не му се щеше и тя да излезе горе заедно с него.

Докосна таймера с ботуш и видя как той светна в червено. Имаше осем минути да се измъкне.

Започна да се избутва нагоре по канала, разчитайки на силата си, присвил крака и гръб; мускулестите му ръце се напрегнаха да го измъкнат от тясната дупка.

Най-отгоре той спря и се огледа. Какво ли да използва? Наведе се и вдигна медната жица, влезе в съседното помещение, отряза машините от подставките им, замъкна ги до пробития канал и ги струпа край него.

Бяха изминали три минути и тридесет секунди. Приближи се до вратата и изряза в стената огромен леден правоъгълник. Беше тънък — почти безплътен, — ала як. Сам по себе си не тежеше нищо, но можеше да издържи всичките тежки машинарии, ако се натрупат върху него.

Трябваше да стане.

Оставаха му по-малко от две минути да се измъкне навън.

Време беше за последния номер. Бягаше, за да спаси живота си — пак по пътя, по който бе дошъл. Без да спира, измъкна последната бомба от колана си, хвърли я и едновременно натисна копчето на колана си.

Външната стена избухна и хлътна навътре.

Кар, със спрени за момента жизнени процеси, бе изхвърлен през пробойната във външната обвивка на звездолета — тъмен пашкул на ларва, яростно изплют навън.

Пашкулът отплува встрани от гигантската сфера, оставяйки след себе си тънка следа от прах и замръзнал въздух. Секунди по-късно външната обвивка се разтресе и избухна, засияла отвътре. Сгърчи се като хартиена топка в огъня и с внезапност, поразила далечните наблюдаващи очи, грейна като малко слънчице; дълги живи езици от пламък прегориха трънена корона сред мрака на Космоса.

Беше се свършило. Войната бе обявена.

И така те започнаха да погребват мрака; затиснаха кладенеца на паметта с камък — твърде огромен, твърде тежък, за да бъде помръднат. Машината ги наблюдаваше как работят и виждаше много неща, които техните по-крехки, привързани към времето очи бяха пропуснали — незабележими промени в състоянието, които тя разпознаваше като важни. От време на време пълната интензивност на вниманието й се изливаше в проблема на момчето, Ким. Цяла секунда, а може би и две тя не мислеше за нищо друго. По този начин в нея преминаваха няколко живота на едно нормално човешко съзнание. После сред сложните й жици възникваше импулс — невидим, нерегистриран на никой от мониторите — нещо, близко до разбиращо кимване.