Дейвид Уингроув - Средното царство

Намръщи се. Не. Това бяха просто глупавите страхове на един старец — тъмни отражения на неговото безпокойство. Подобни неща не съществуваха в действителността. Това бяха просто приказки.

Ли Шай Тун се обърна, протегнал ръка, и погледна сина си.

— Ли Юан… Донеси подаръците за бъдещата си съпруга.

Синът на Шепърд стоеше встрани от всички и се взираше в картината, висяща между двете колони-дракони в дъното на залата. Ли Юан го бе забелязал по-рано — бе забелязал странната му отдалеченост от всичко — и я бе посочил на Фей Йен.

— Защо не отидеш и не поговориш с него? — бе прошепнала тя. Но той се въздържа. Сега обаче любопитството му надделя. Може би просто напрегнатостта на това момче го привличаше, или пък беше някакво странно чувство за сродство — чувството, че въпреки всичко, което бе казал баща му по въпроса, колко бяга Бен от всичко това, беше предвидено те да бъдат съюзници като Хал и баща му. Танг и съветник. Така бяха възпитани. И все пак…

— Простете, генерале — усмихна се той на Ноченци, — но трябва да поговоря със сина на Хал. Не съм го срещал преди, а след час той вече ще си е тръгнал. Извинете ме, моля.

Хората, събрали се около генерала, се поклониха ниско и той се отдръпна; после възобновиха разговора си — сега, когато принцът вече не беше сред тях, те заговориха по-нервно.

Междувременно Ли Юан прекоси залата и спря на крачка зад момчето; почти бе допрял раменете му. Загледа се в картината.

— Бен?

Момчето извърна глава и го погледна.

— Ли Юан… — той се усмихна и съвсем леко кимна с глава — по-скоро поздрав, отколкото поклон. — Честито. Бъдещата ти жена е прекрасна.

Ли Юан му върна усмивката и почувства лека топлина по врата си. Погледът на момчето беше толкова директен, толкова самоуверен. Накара го да си спомни думите на баща си за него.

— Радвам се, че си дошъл. Баща ми ми каза, че си прекрасен художник.

— Така ли? — и думите, също като жеста, изглеждаха само като знак — абсолютният минимум за учтив отклик.

Бен се извърна и отново погледна картината; силата на взора му накара Ли Юан да вдигне очи и да се опита да види онова, което виждаше той.

Беше пейзаж — етюд от ШАН ШУИ за „планини и вода“ — на Куо Хси, художник от династията Сун. Оригиналът на неговата „Ранна пролет“ от 1072 година.

— Гледах те — обади се Ли Юан. — През залата. Забелязах колко те привлича.

— Това е единствената ЖИВА картина тук — отвърна Бен; очите му изобщо не се откъснаха от картината. — Останалите…

Сви рамене — жестът беше истински символ на презрението.

— Какво искаш да кажеш?

— Че останалите са мъртви. Абсолютно механични. Това и машина може да го нарисува. Но тази е нещо друго.

Ли Юан отново се загледа в Бен очарован. Никой не бе говорил с него така — сякаш нямаше никакво значение кой е той. Не само че нямаше никакво ласкателство в думите му, никакво признаване на факта, че той, Ли Юан, е принц и наследник; не беше само това — сякаш Бен изобщо нямаше представа за тези „равнища“, които другите приемаха за даденост. Дори и баща му, Хал, не беше такъв. Ли Юан се засмя изненадано — не беше сигурен дали това го радва, или точно обратното.

— С какво? С какво е по-различна?

— Като начало в нея има агресия. Погледни само мускулестите форми на дърветата, яростното срутване на тези скали. В нея няма нищо меко, нищо укротено. Самите форми са мощни. Но има и още нещо — художникът е уловил СЪЩНОСТТА, самия пулс на живота във всичко, което е видял — Бен се разсмя, обърна се и го погледна. — Виждал съм такива дървета, такива скали…

— Във вашата долина?

Бен поклати глава; гледаше Ли Юан право в очите почти нахално.

— Не. Насън.

— Насън?!

Бен сякаш понечи да отговори, но се усмихна и погледна зад Ли Юан.

— Фей Йен…

Ли Юан се обърна да приветства годеницата си. Тя застана до него и докосна ръката му леко, почти нежно.

— Виждам, че най-накрая сте се намерили.

— Намерили сме се? — обади се тихо Бен. — Нещо не схващам.

Фей Йен се засмя тихичко, веейки си небрежно с ветрилото. Парфюмът й изпълни въздуха.

— Ли Юан ми спомена, че много искал да поговори с тебе.

— Разбирам…

Ли Юан забеляза как я гледа Бен и го жегна ревност. Сякаш той я виждаше съвсем ясно, напълно. Тези негови тъмни, напрегнати очи сякаш поглъщаха всичко само с един поглед.

КАКВО ВИЖДАШ? — почуди се той. — СЯКАШ ВИЖДАШ УЖАСНО МНОГО НЕЩА, БЕН ШЕПЪРД. НО ЩЕ МИ КАЖЕШ ЛИ? ЩЕ СЕ РАЗКРИЕШ ЛИ НЯКОГА ДОТОЛКОВА?