Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

— Не беше точно така, татко. Той… беше ужасен. Държеше се така, сякаш аз не съществувах. Сякаш той имаше правото… — потръпна, сведе очи и разбра, че е свила и двата си юмрука. — Дори и така да е, накрая го провокирах. Накарах го да се бие с мене. Можех да си тръгна, но не го направих. Не знам защо… Аз… — млъкна и пак погледна към баща си. — Разбираш ли, татко? Нещо се счупи в мене. Нещо…

За миг той се взря в нея, след това кимна. Сега гласът му беше мек, почти шепот.

— Разбирам, любов моя. Такива сме, нали? Чупливи. Както оня път, когато убих Леман в Камарата. И тогава беше така. Сякаш нямах друг избор. Сякаш бях изгубил контрол.

За момент двамата замълчаха, втренчени един в друг. После Толонен потръпна леко, извърна поглед и го фиксира върху папката пред себе си.

— Разбирам, че ще оживее?

— Да.

Той отново вдигна очи, на лицето му беше изписана странна гордост.

— И какво му направи? Изрита го в топките? Счупи му носа?

— Де да беше толкова просто. Аз… — тя поклати глава, изведнъж изгубила търпение към себе си. — В този момент дори не бях ядосана. Сякаш… сякаш просто беше нещо, което трябваше да сторя. Аз… е, ще ти се стори странно, но сякаш Ханс стоеше пред мене. Ханс Еберт. И аз трябваше да го спра да не ме преследва. Ето защо му счупих и двата крака — да не ме преследва. И ръцете му.

Той се втренчи в нея удивен, след това дълбоко подсмръкна.

— Ай-я … Има ли свидетели?

— Около хиляда.

За миг той остана там, дълбоко замислен, после изведнъж си спомни нещо, изправи се и отиде в другия край на стаята, където дълъг тезгях заемаше целия алков.

— Това пристигна преди час — той ровеше из документите отгоре. — Не беше отбелязано като спешно, а аз бях зает, така че го оставих. Тук е някъде.

Тя го наблюдаваше и се чудеше какво става в този момент в главата му. Той наистина ли разбираше защо го е направила? Или само го казваше? Със сигурност щеше да застане на нейна страна, защото й беше баща, но в този случай нямаше да е достатъчно. Тя имаше нужда той да разбере. Защото ако той не разбираше…

— Ето го — той пак се обърна към нея и отвори пакета с нокътя на палеца си. — Ако е както каза. Ако е била честна битка…

Замълча, докато четеше късия доклад. Тя го гледаше как стигна до края му, после го прочете още веднъж. Той кимна, сякаш доволен, и пак я погледна.

— Първо, утре ще седнем и ще напишем доклад. С твоите собствени думи, точно каквото се е случило. После аз ще отида да видя Бахман, да уредя нещо по медицинските разноски на сина му. Останалото… е, мисля, че е достатъчно честно. Това ще научи момчето на маниери, нали? А може да поразбуди и някои други, когато са прекалено настоятелни — извърна очи и през свитото му гърло се процеди ръмжащ смях. — Тези млади мъже ще омекнат. Ще омекнат…

— Татко…?

Той я погледна отново, видя я как стои там, близо — изведнъж много близо — до сълзите, прекоси стаята и силно я прегърна.

— Всичко е наред, моя любов. Сега всичко свърши — сведе поглед към лицето й, после нежно я целуна по челото.

— Значи разбираш? Разбираш защо го направих?

Той кимна, тъжната му усмивка стана загрижена.

— Такива сме, любов моя. Чупливи. Лесно се гневим. Но сме и силни, нали? По-силни от желязо.

Ли Юан стоеше на вратата и се взираше в другия край на стаята, където тангът на Източна Азия лежеше в огромно легло с балдахин. Помещението беше светло, а въздухът в него — неочаквано чист. През отворените врати, водещи към балкона, подухваше топъл бриз и нахлуваше силен аромат на ябълкови цветове. Мирисът на разложение беше съвсем слаб, но все пак се усещаше. Мирис на болест и старост.

— Вей Фен… — меко произнесе Юан, със сърце, свито от вида на най-стария приятел на баща му.

Старецът извърна глава на възглавницата и се обади със слаб, почти недоловим глас:

— Шай Тун? Ти ли си?

Ли Юан преглътна и се приближи.

— Аз съм, братовчеде Фен. Синът на Шай Тун, Юан.

— А… — слепите очи претърсиха мрака, откъдето идваше гласът; погледът мина покрай младия танг на Европа. Сега старецът заговори по-силно, по-уверено: — Прости ми, Юан. Сънувах… С баща ти се разхождахме по ливадата. Спряхме под едно дърво…

Юан изчака, но не чу нищо друго.

— Как си, братовчеде? — каза го с нежност — боеше се да не би старецът отново да е потънал в сън.

— А, да… — смехът на Вей Фен беше слаб — умираща сянка на силния доволен рев, който Юан помнеше от детството си. Всичко ли изчезваше толкова бързо? Младежът усети как стомахът му се свива от болка при тази мисъл.