Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Беше се позабавлявал с мисълта да доведе Леман тук и да го убие. Това щеше да е най-простото, най-лесното. Но нещо го спря. Веднъж се бе провалил и освен това може би можеше да го използва. Да го направи лейтенант като Сучек. Тази идея привличаше Киан. С такъв човек в запас кой знаеше какво може да постигне? Дори можеше да притисне Ло Хан обратно на север и да се докопа до доходната търговия с наркотици, която се разпростираше от Мюнхен надолу. А кой знае какво би произлязло от това?

Киан вдигна отново очи, срещна погледа на Сучек, на пълното му лице се появи слаба усмивка.

— Добре. Уреди го. Да се срещнем с копелето.

Киан седеше на коженото канапе с чаша вино в лявата си ръка, когато влече Сучек.

— Тук е — изсмя се Сучек — странен звук, който дойде от невеселото му лице. — И е сам. Няма и следа от двамата му главорези.

Киан го осмисли, след което кимна.

— Добре. Въведи го. И гледай тук с нас да са трима-четирима от най-добрите ни хора. Не искам да поемам никакви рискове. Въоръжен ли е?

— Може би — отговори Сучек. — Каза, че ще убие първия, който се опита да му скочи.

Киан се засмя от неудобство. Махна с ръка на Сучек да се оттегли, изправи се тежко и отиде до бара. Пак си напълни чашата, прегледа още веднъж онова, което вече знаеше за Леман — търсеше нещо, на което да се опре. Странното беше, че Леман нямаше минало. До един момент никакъв го нямаше, но вече беше тук. Двамата му приятели, Халер и Бекер, принадлежаха към подземния свят на Мюнхен. Бяха работили за Ло Хан, преди да се присъединят към него. По някакъв начин Леман се бе наложил над тях и после без предупреждение бе нахлул в неговата, на Киан, територия. И това беше всичко. Общият сбор. Освен че Леман беше обучен. И, ако докладите бяха точни, тежковъоръжен. С оръжие, каквото използва сигурността.

Да не би да беше шпионин? Таен агент на сигурността? Тази възможност бе накарала Киан да я провери по своите канали, едно просто „не“ му беше струвало скъпо. Но още преди да се беше потвърдило, той го бе изключил. Защо сигурността щеше да се занимава с такива като него? Тя имаше да лови по-големи риби. Пък и той си плащаше — а и си седеше в мрака — за да ги държи настрана.

Какъвто и да беше, Леман не пасваше. А Киан искаше да има някакъв вид мир по тези палуби и нива, които триадата Куей Чуан му позволяваше да контролира, и искаше оня да пасне. Щеше да е най-добре да се договорят, но ако не сключеха сделка, той щеше да опита отново. И отново, докато Леман се превърнеше в труп.

Това му беше в главата, когато се обърна с лице към вратата.

Там стоеше Сучек — едната му тънка кокалеста ръка в джоба; беше обърнал гръб на Киан — и гледаше към коридора. През друга врата — зад Киан и вдясно от него влязоха трима от най-добрите му хора. Убийци. Подходящите хора зад гърба ти в ситуация като тази.

Киан отпи от виното, после кимна на себе си — знаеше, че ще изиграе играта. Докато наблюдаваше, Сучек бавно се промъкна в стаята и застана отстрани. Пистолетът му ясно се очертаваше под тънкия плат на панталоните, ръката му се приближаваше. Киан му се усмихна, сякаш казваше: „Остави това на мен“, след което направи крачка напред.

В този момент в стаята влезе Леман.

Внезапно, осезаемо напрежението в стаята се увеличи. Две неща изведнъж станаха очевидни. Леман беше висок, дори по-висок от дългия Сучек. И беше албинос. Кожата и косата му бяха мъртвешки бели — бледност, подсилена от белотата на простата му туника без ръкави и плътно прилепналите му панталони. Дори оръжието, което държеше небрежно в лявата си ръка с цев, насочена към пода, беше боядисано в бяло. Бяло… цветът на смъртта.

Киан чу как мъжете зад него рязко си поеха дъх. Мускулчето на дясната му буза играеше, но той го овладя, бавно вдигна ръка за добре дошъл и срещна очите на албиноса. Усмихна се, излъчваше увереност, но вътре в стомаха си усети нещо, което не бе усещал от години. Страх. Очевиден, оголен страх.

В началото Леман остави Киан А-ййн да води целия разговор — знаеше, че неговото присъствие тук, мълчаливо сред тях, с голямата пушка, почиваща в ръката му, е достатъчно красноречиво. Веднага беше разбрал как стоят нещата — видя къде е истинската сила — и се бе усмихнал зад тържествената маска на лицето си.

— Мога да те използвам — казваше Киан за трети път. — С мен можеш да стигнеш далече. Ще те възнаградя добре. Ще се грижа за тебе.

Киан беше едър човек, с широки рамене и доста мускулест, но някои от мускулите му бяха твърде затлъстели и имаше видими знаци, че пуска шкембе. Киан ставаше мързелив, отдаваше се на желанията си. Като повечето босове на тон по долните нива той беше привикнал към малките луксове, които го заобикаляха. При издигането си нагоре се беше откъснал от непосредствеността на Долните нива; беше забравил какво му бе донесло властта. Сучек, заместникът му, беше истинската власт тук. Никой не го разбираше, но и това време щеше да дойде, когато Сучек го предизвикаше за контрола над територията. Все още не беше необходимо той, Леман, да ускорява тази битка.