Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Позволи на очите си да поблуждаят за момент, без да позволи на лицето му да се появи и най-малък знак за неодобрение на тази безвкусица, на рязката грозота на стаята. Това беше най-лошото, което усещаше понякога: не клаустрофобичното вътре на всичко тук, нито пренаселената мизерия на живота по Долните нива, а грозотата, несмекченото отсъствие на всичко, което доставяше удоволствие на очите. И още повече му липсваха планините, студената, остра свежест на въздуха. Липсваше му чистотата на снега.

— Добре — думите му бяха толкова внезапни, толкова извън контекста, че лицето на Киан се набърчи неразбиращо.

— Казах „добре“ — повтори той и натика оръжието в кобура от подсилена мрежа в колана на панталоните си. — Ще ти стана лейтенант. Равен на Сучек — и той посочи високия, кокалест мъж, без да го поглежда. — Двамата ми души… те все още продължават да работят с мене, нали?

Можа да види, че това не се хареса на Киан. Означаваше раздвоена лоялност. За момент Киан се поколеба, после кимна и протегна ръка, за да затвърди споразумението. Ръката му беше голяма, силна, но топла и прекалено пълна. Имаше пръстени на три от пръстите. Обратно, ръката на Леман беше като стомана — неподвижна и студена.

— И още едно нещо — за неудоволствие на Киан Леман неестествено удължи ръкостискането, сякаш беше забравил. — Твоят човек, Киан Е-су.

Киан сведе поглед към ръката си, след това вдигна очи обратно към Леман.

— Какво за него?

— Отърви се от него.

— Защо?

— Защото той ме предупреди. Продаде ми информация за тебе.

Лицето на Киан се раздвижи и издаде не просто изненада, а шок. Киан Е-су му беше племенник. Син на сестра му. За момент не каза нищо. А после запита:

— Защо ми го казваш?

— Защото той е слаб. Корумпиран. Ще те продаде на всекиго на същата цена — Леман се поколеба, след което продължи: — И защото сега аз съм твой човек, нали?

Задържа ръката на Киан още малко и после, сякаш се беше уморил от играта, я пусна. Но Киан едва го забеляза. Вече свободен, той се извърна и сигнализира на един от своите хора:

— Доведи Е-су. Не му казвай нищо. Просто го доведи.

— Джелка? Ти ли си?

Джелка се обърна и се отправи обратно по неосветения коридор към кабинета на баща си.

— Да, татко?

Маршалът седеше зад голямото си дъбово бюро с купчина документи от едната му страна, с отворена пред него папка, ръцете му — едната от плът, другата — от позлатен метал — почиваха върху страницата. Изглеждаше уморен, но напоследък винаги беше уморен; поне усмивката му бе широка както винаги.

— Как мина?

Тя се поколеба. Той щеше да разбере. Със сигурност щеше да разбере. Но не сега. Не и преди тя да има време да обмисли нещата.

— Не знам… — тя сви рамене и леко въздъхна. — Наистина не е за мене. Аз…

Той меко се засмя.

— Не е необходимо да ми го казваш, любов моя. Познавам това чувство твърде добре. Преди си мислех, че е заради мене, но сега знам по-добре. Ние, Толонен, не сме купонджии. Предците ни са създадени от по-строг материал, а? Целият този северен лед — част от него трябва да е преминала в кръвта ни!

Смехът му беше топъл, чудесен и за момент тя просто остана там, греейки се на него. Но на сутринта той щеше да бъде различен — когато научеше какво е сторила. Така че може би беше най-добре…

Тя се приближи, докато се изправи пред баща си, гледаше го през бюрото, навела поглед към него.

— Аз… сторих нещо тази вечер, татко. Аз… нараних един мъж.

— Наранила си един мъж? — той се намръщи, опитваше се да разбере, после късо се изсмя. — Какво? Искаш да кажеш, че си му разбила сърцето?

Тя поклати глава.

— Не. Беше един от младите офицери. Кавалерът ми за вечерта. Лейтенант Бахман. Той се опита…

Толонен се наведе напред, лицето му се промени: изведнъж стана сериозно, неумолимо.

— Какво? Какво се опита?

За миг тя отмести поглед, зачуди се как се е стигнало дотук; защо беше позволила нещата да излязат извън контрол.

— Той се опита да ме целуне, татко. Въпреки нежеланието ми. Той… беше настоятелен.

Баща й се отпусна назад, възмущението и гневът на лицето му се увеличиха.

— Бахман, казваш? Синът на полковник Бахман?

— Да, татко. Но моля те… чуй ме. Виждаш ли, аз го нараних. Нараних го лошо.

— Лошо? Колко лошо?

Тя преглътна.

— Мисля, че едва не го убих. Ако Анна не ме беше извикала…

Той присви очи, после поклати глава.

— Искаш да кажеш, че едва не си убила човек само защото той е искал да те целуне?