Винс Флин - Измяната

Той си имаше едно просто правило: работеше само за най-безпощадните и никога не се срещаше с тях лично, на тяхна територия. Ако искаха да го наемат, трябваше да пратят човек до Атина или Истанбул. От време на време пътуваше до Кайро, но след като в Ню Йорк бяха разрушени Близнаците, той вече не се чувстваше в безопасност в египетската столица. Техният президент беше твърде близък с Щатите и службите му за сигурност бяха достатъчно ефективни и брутални, че да поема подобен риск.

Кипър беше негов дом вече над десет години. Тук беше намерил уединението, от което се нуждаеше между отделните задачи. За да влиза и излиза от тези раздирани от военни конфликти държави, се представяше за репортер, инженер от нефтодобивна компания, дори от време на време за наемен войник. Имаше малка фирма в Лимасол, наречена „Ейд Лоджистикс Инк“, специализирана в съдействие при преодоляване на тромавата африканска бюрокрация. До услугите му дори прибягваше Международният комитет на Червения кръст. Бизнесът му даваше стабилни доходи, но по-важното — осигуряваше му прикритие. Помагаше му да си изгражда контакти и да държи под око непрекъснато сменящите се играчи на сцената в тази безкрайна сага.

Сега тук, в Америка, той беше просто турист. При това гръцки турист. Някъде в родословното му дърво сигурно имаше една или две капки гръцка кръв или поне македонска. Доста беше пътувал из Гърция и знаеше добре езика, тъй като на него говореха и в Кипър. Митничарите на летище „Кенеди“ го бяха пуснали да мине само с махване на ръка и добродушна усмивка, което засили убеждението на Газич, че с гърците се отнасят добре почти всички нации, може би само с изключение на турците.

Както обикновено преди изпълнението на поредната задача той имаше определени резерви. Този път обаче те бяха по-силни, отчасти защото действаше в Америка, която беше нащрек за евентуални нови терористични атаки. Техният граничен контрол и единна компютърна система значително затрудняваха пътуването под фалшива самоличност. В Африка изобщо не се притесняваше, че може да го снима охранителна камера. Тук, във Вашингтон обаче, камерите бяха навсякъде.

Тази задача беше спешна, което влияеше зле на нервите му. Бяха му дали само един час да приеме или откаже поръчката, без дори да е наясно за какво става въпрос. Казаха му само, че трябва да отиде в Щатите, че ударът трябва да стане идната събота и че ще му платят два милиона долара. Това беше двойно повече от най-печелившия му договор досега. Първата мисъл, която му мина през ума, беше, че е някакъв капан, но след кратък анализ отхвърли тази вероятност. Не беше сторил нищо, с което да разсърди американците. А и те едва ли биха се трепали толкова само за да заловят човек, който си изкарва прехраната по ловните полета на Африка.

Газич ликвидираше мишените си предимно по два начина: улучваше ги в главата от безопасно разстояние или ги взривяваше с мощен експлозив. Винаги при планирането на операциите се стремеше към простота и лекота. Още докато растяха във ферма край Сараево, той и братята му бяха научени да ловуват. Всеки от тях на десетгодишна възраст вече беше майстор-стрелец. Когато стана на шестнайсет, баща му го изпрати заедно с тримата му по-големи братя да се бият срещу армията на босненските сърби, които бяха обсадили Сараево. Тогава Газич за пръв път се прицели в човек. От една страна, намираше лова на хора за по-малко предизвикателен, отколкото лова на животни. От друга страна, първото му доставяше много повече удоволствие и приятно вълнение.

Днешният удар щеше да му достави най-голямата тръпка в кариерата му. Съжаляваше само, че не му бяха дали повече време да планира действията си.

Убийството на човек от дистанция километър и половина беше най-силното му професионално предизвикателство. Взривяването на жертвата с дистанционно задействане на бомбата траеше само част от секундата, но в него също имаше тръпка. Подобна тръпка щеше да изпита и днес. Просто нямаше достатъчно време за изстрел в главата.

В понеделник му съобщиха коя е мишената и му дадоха маршрута на кортежа. Той даде списък на нещата, които щяха да му трябват. Никога не преговаряше с клиентите си пряко. Дори в интерес на истината не знаеше кои са те, макар и да се досещаше. Със сигурност бяха мюсюлмани. Терористи, които се бяха заканили да осуетят президентските избори в САЩ.

Изобщо не го беше грижа за мюсюлманите; достатъчни му бяха парите и мисълта, че ще прецака американците. Те се бяха намесили във вътрешните работи на неговата страна и си заслужаваха приготвената им участ.