Кони Мейсън - Насила оженена

Хвана Филип под мишниците и го повлече със сетни сили към най-близката мачта, като спираше често, за да си поеме дъх и да потисне гаденето, което разтърсваше тънкото й тяло. Безжизнено отпуснатата тежест на Филип я караше да се напряга ужасно много, но тя нямаше да позволи на морето да го вземе. Когато успя да довлече безчувствения Филип до мачтата, всички мускули я боляха и беше готова всеки миг да припадне.

Габи задъхана го опря до мачтата и посегна към едно въже, което висеше от такелажа. Действаше инстинктивно, разбирайки, че не може да стигне до каютата с влачене на припаднал човек, затова го върза здраво за остатъка от мачтата. Едва тогава си позволи да се отпусне до него с развълнувани от усилието гърди и тяло, което цялото се бе превърнало в болка. Накрая, когато посъбра сили, Габи посегна да хване друго въже, с което да привърже и себе си към мачтата. Мъчейки се да се изправи, тя не видя огромната вълна, която се надигаше зад нея, и не чу гласа на Филип, който се бе свестил и виждаше как пред него се разиграва чудовищен кошмар. Предупредителният му вик се стопи в рева на бурята.

Филип загледа в безсилен ужас как убийствената вълна се надигна от дълбините на сърдитото море, докато Габи стискаше със сетни сили въжето. Той наведе глава, за да посрещне напора на вятъра и водата, и когато я вдигна, тя бе изчезнала — изчезнала, сякаш никога не я бе имало. Тогава и той потъна в море от черна забрава.

Болката бе пронизителна. Филип непоносимо страдаше дори от усилието да отвори очи. Главата му пламтеше, боляха го такива места по тялото, които не бе знаел, че съществуват. Първото лице, което позна, бе това на Мерсие, първия помощник, който го гледаше с такова състрадание, че Филип веднага се разтревожи. Постепенно от мъглата излязоха и други лица, сред тях и Марсел Дювал. Но лицето, което той търсеше, го нямаше.

— Ах, господин Сен Сир — изрече с явно облекчение Мерсие. — Радвам се, че най-накрая сте пак сред нас. Така ни изплашихте.

Филип се опита да се надигне, но не му позволиха да се отдели от възглавниците.

— Не, не — настоя Мерене. — Не съм лекар, но се вижда, че раната на главата ви е довела до сериозно сътресение. По-добре е известно време да не се напрягате.

— Корабът… бурята…? — заекна Филип, все още доста замаян, за да мисли ясно.

— Всичко е наред — увери го Мерсие. — Има повреди, но нищо сериозно, всичко ще бъде поправено, щом стигнем Ню Орлиънс.

— Колко време съм бил в безсъзнание?

— Почти двадесет и четири часа.

— Господи! — изруга със слаб глас Филип. — Какво се случи?

— Надявахме се вие да ни кажете — отвърна Мерсие, отмествайки очи, сякаш имаше да каже още нещо, но не се решаваше.

— Не помня нищо от момента, когато излязох от каютата, след като проверих как е съпругата ми — каза Филип и докосна главата си, обвита от дебела превръзка. — Какво ме е ударило?

— Едно буре с гвоздеи се е откъснало от въжетата и ви е блъснало към перилата. Само можем да се досещаме какво е станало после. Когато небето се проясни, ви намерихме здраво вързан за мачтата, в безсъзнание и с кървяща рана на главата. Този, който е проявил достатъчно присъствие на духа, за да ви върже за мачтата, вероятно ви е спасил живота.

Марсел пристъпи напред с помрачнял поглед.

— Нищо ли не си спомняш, Филип? Помисли, човече, помисли! — замоли го той. — Нищо ли не си спомняш за саможертвата на съпругата си?

Изглеждаше извън себе си от мъка и Филип се намръщи съсредоточено, мъчейки се да насочи все още замъглените си мисли към събитията, предизвикали мъката на Марсел.

— Оставете ни! — заповяда Мерсие и погледна към неколцината моряци, струпали се в каютата. След миг вътре останаха само Марсел, Мерсие и Филип. — Сега, господин Сен Сир — започна капитанът, — много ще ни помогнете, ако успеете да си спомните какво е станало на палубата по време на бурята, защото имам тъжното задължение да ви осведомя, че съпругата ви е изчезнала и имаме всички основания да вярваме, че е паднала през борда. Можем само да предполагаме, че именно тя ви е вързала за мачтата. Ужасна трагедия е, че не е успяла да върже и себе си.

Мерсие замълча, за да могат думите му да проникнат до замаяния мозък на Филип, но не бе подготвен за това, което последва. Споменът се върна с ослепителна яснота и Филип скочи от леглото в прилив на сила, за съжаление краткотраен. Когато краката му докоснаха пода, главата му сякаш се пръсна на милион парченца и той остана в съзнание само с огромно усилие на волята.