Филип разбра, че не може нито да смени посоката, нито да стигне до другата страна на улицата, преди екипажът да връхлети върху него. Оставаше му само едно: да се опита да избегне копитата на конете и колелата на каретата. Затова той се просна на земята, сви се на топка и когато конете минаха през него, успя да избегне копитата им, измъквайки се с няколко ожулвания. Но най-лошото предстоеше. Каретата го достигна, преди да бе успял да се търкулне достатъчно далече, и дясното колело засегна главата му, отваряйки раната, получена по време на бурята. След минута всичко свърши. Хората се струпаха около него, няколко войници притичаха да му помогнат да се изправи.
— Ранен ли сте, сър? — запита един войник, като избърсваше калта от жакета му. — Май зле сте си ударили челото. Най-добре е веднага да идете на лекар.
— Благодаря — каза Филип на английски, бръквайки автоматично в джоба си. — Не съм сериозно ранен, само натъртен. Видяхте ли откъде дойде този екипаж?
— Не, сър — отговори войникът. — Улицата беше празна и изведнъж екипажът се насочи право към вас. Успяхме да го спрем, но вътре нямаше никой, а и никой не идва да си го потърси. Някаква загадка, както изглежда.
— Да, загадка — съгласи се с тайнствен тон Филип, попивайки с кърпичка кръвта от раната на главата, която започна ужасно да го боли.
След като попита как да стигне до главния щаб на генерал Джаксън, Филип започна усилено да мисли. Едва не загуби живота си за трети път, откакто бе започнала мисията му. Двама души вече бяха мъртви — трепна, когато си спомни за Габи — и един мъртъв повече нямаше да означава нищо за човека или хората, които не биха се спрели пред убийство в желанието си да не му позволят да даде на генерал Джаксън документа, който носеше у себе си.
Филип се разхожда няколко минути из преддверието на канцеларията на Джаксън, когато накрая вратата се отвори и един едър мъж с побеляла коса и уморени очи се насочи към него.
— С нетърпение ви чакахме да пристигнете, Сен Сир. — В следния миг той забеляза кръвта по главата на Филип и състоянието на дрехите му. — Господи боже, Сен Сир, какво ви се е случило? Седнете, седнете, човече. Сега ще викна доктора да ви прегледа.
— Няма нищо, генерале — протестира Филип, но въпреки това седна на стола, предложен му от Джаксън. — Стана нещастие отвън; едни подплашени коне без малко да сложат край на живота ми.
Джаксън се вгледа в него и вдигна едната си рошава вежда, докато Филип описваше случката.
— Цялото пътуване беше белязано от безсмислени злополуки. Дори времето беше срещу нас. Капитан Жискар загина и… и… съпругата ми падна зад борда по време на урагана, който ни застигна преди няколко дни. — Прекъсващият се глас на Филип разтревожи Джаксън, но той не каза нищо, изчака Филип да продължи. — Убеден съм, че инцидентите, които доведоха до смъртните случаи и до покушението срещу живота ми, са дело на шпионин, който иска да се добере до документите, предназначени за вас.
Той бръкна във вътрешния си джоб и извади оттам пакета, който бе опазил с цената на големи лични жертви.
Дълбоки бръчки прорязаха и без това набразденото лице на генерал Джаксън, докато търсеше думи, с които да изрази благодарността си, като знаеше, че нищо, което би могъл да каже или да направи, няма да върне съпругата на Филип или капитан Жискар.
— Какво мога да ви кажа, Сен Сир — изрече генералът с искрена симпатия, — освен че имате вечната признателност на американския народ и френското правителство. Благодарение на сведенията от този документ ще знаем дали британците възнамеряват да нападнат Ню Орлиънс, или са си набелязали други цели.
Той разкъса обвивката на пакета, прегледа набързо няколко страници и мрачното му лице се разведри.
— По море. И то скоро — обяви той с блеснали очи. — Тук се казва също, че британският план предвижда да се иска помощ от Жан Лафит. Баратарският залив е важен подстъп към Ню Орлиънс и за да получат достъп до него, им е необходима помощта на Лафит.
— Знам съдържанието — каза Филип. — И капитан Жискар, и аз го прочетохме, за всеки случай. Но Лафит не е ли пират?
— Наричат го с много имена и „пират“ е едно от тях. Ако той обаче се съгласи да помогне на британците, загубени сме.
— Мислите ли, че ще им помогне?
— Няма да го обвиня, ако постъпи така — изсумтя Джаксън. — Губернатор Клейбърн наскоро заповяда на американски военни кораби да навлязат в Баратария, убежището на Лафит. Обсадили острова, потопили няколко негови кораба и пленили част от хората му. Любопитното е, че той не отговорил на огъня. По-късно пратил съобщение до губернатора в смисъл, че се смятал за американец и нямало да стреля срещу корабите на собствената си страна. После предложил да помогне срещу британците, когато дойде време.
Читать дальше