Артър Кларк - Последната теорема

Само че девет-ръкокраките не спираха да мрънкат. Човешките представи за справедливост и компенсации не били като техните, както бяха установили при наблюденията си върху делата — големи и малки — на земното население. Накрая съветът на едно-точка-петиците отстъпи.

— Какво можем да направим, за да оправим нещата? — попитаха те. — Тоест какво друго, освен да напуснем това прекрасно място и да се върнем на собствената си планета, което категорично няма да стане.

— Компенсации — отвърнаха незабавно експертите на девет-ръкокраките. — Трябва да им платите репарации. Нашите наблюдения показват, че почти всички недоразумения в делата на човешкия род могат да бъдат изгладени чрез изплащането на репарации във формата на пари. Склонни ли сте да направите това?

На този въпрос едно-точка-петиците можеха да отговорят без много мислене.

— Разбира се — заявиха незабавно лидерите им. — Какво е това „пари“?

Ден по-късно и далеч от Катара семейство Субраманиан довършваше закуската си. Наташа и Робърт вече бяха по бански и само чакаха да изтече задължителният и въведен от майка им половин час след храна, за да хукнат към плажа. Ранджит се мръщеше на екрана с чаша изстиващ чай в ръце. Картината показваше трескавата дейност в колонията на едно-точка-петиците, така както я улавяше един от малкото останали под човешки контрол сателити, и Ранджит вече от пет минути зяпаше намръщено екрана.

Мира го погледна и се зачуди какво толкова интересно намира съпругът й в изображението. Самата тя беше заета да преглежда съобщенията, пристигнали тази сутрин. Избра едно и извика на Ранджит:

— От Харвард питат дали ще приемеш и тази година да произнесеш официалната реч при раздаването на дипломите. А, има едно и от Йорис. Продължавали да получават заплахи от сатанисти за атака срещу Небесната кука, но в двайсеткилометровия периметър около базата всичко било спокойно. И… Какво?

Реакцията й бе продиктувана от стреснатото възклицание на съпруга й, а когато вдигна поглед, разбра какво го е накарало да възкликне. Изображението от въздуха беше изчезнало — извънземните отново си бяха присвоили сателита и на екрана се появи позната фигура. Наташа изохка иззад майка си:

— О, не! Пак аз!

Така беше. Е, не точно тя, а съвършеното й копие с малката къдрица над лявото ухо, което виждаха толкова често, откакто светът започна да се разпада. Мира въздъхна.

— Ще ми се да не беше толкова разголена — отбеляза тя. Острата реплика на Наташа й беше спестена, защото в същия миг разголеното копие подхвана речта си.

— Нося ви съобщение от едно-точка-петиците, ситуирани понастоящем в местността, позната като депресията Катара, на планетата, която вие наричате Земя. Съобщението е следното: „Дълбоко съжаляваме за смъртта на хората, които станаха жертва на нашата защита срещу нападение. Ще заплатим репарации на стойност хиляда тона злато с чистота деветдесет и девет и пет девети процента, но извличането му от морската вода ще отнеме деветдесет дни. Моля уведомете ни дали офертата е приета.“ Това е краят на съобщението.

Наташиното копие изчезна от екрана, лъскавите конструкции на колонията се върнаха, а Ранджит се обърна да погледне жена си и децата си и изрече невярващо:

— Явно могат да използват копието на Таши и за други съобщения, не само за първоначалния запис.

Мира се усмихна нерешително.

— За това не знам, но чу ли какво казаха? Изглежда се опитват да компенсират случилото се, значи има надежда нещата да се оправят.

Ранджит кимна замислено.

— Толкова отдавна не е имало хубави новини — каза с удивление той, — че даже не знам как да го отпразнуваме. Да налея по едно?

— Много е рано — възрази веднага Таши. — Пък и Робърт не пие алкохол, както и аз. Вие правете каквото искате. Аз и Робърт отиваме на плажа.

— Аз пък ще взема да се обадя в университета. Чудя се какво ли мисли за това Давоодбхой — поклати глава Ранджит и целуна ръката на жена си.

— Хайде, тогава, изчезвайте — каза Мира. Поседя мълчаливо за миг, после въздъхна, сипа си още чай и реши, че е време да се върне в коловозите на един свят, който отново започваше да изглежда нормално.

Мислите за беди и разрушения не бяха напуснали окончателно главата й. Но бяха станали поносими, като леките бодежи на кътник, който те подсеща, че не би било зле да си запазиш час при зъболекар… е, не този месец може би, но следващия със сигурност. Така че Мира се върна към сутрешните съобщения. Имаше едно от племенницата й Ада Лаброй, в което се казваше, че състоянието на „Машинно складиране“, за което говорели извънземните, много приличало на изкуствения интелект, върху който самата тя работела, и дали нямало някакъв начин Наташа да ги попита за повече подробности? И още десетина съобщения от други хора, всички споделящи заблудата, че истинската Наташа е в състояние да предаде каквото и да било на извънземните. Имаше и притеснително съобщение от храма в Тринкомалее, което ги уведомяваше, че старият монах Суреш издържал успешно последната си операция, но дългосрочните прогнози на лекарите били в най-добрия случай предпазливи.