Артър Кларк - Последната теорема

— Браво на него! За по-добър президент не можем и да си мечтаем. — Замълча и Мира изрече онова, което той се колебаеше да каже.

— Не изглеждаш въодушевен, Гамини. Някакъв проблем ли има?

— Има и още как — каза той. — Куба.

Не беше нужно да казва повече, защото Мира и Ранджит следяха събитията там. Самата Куба беше на крачка от референдум, който да реши приобщаването й към общността на Pax per Fidem.

По всичко личеше, че хората ще гласуват в полза на присъединяването. Куба се беше отървала без обичайните кръвопролития на другите страни от третия свят. Фидел Кастро беше направил много грешки, но покрай тях беше оставил и някои добри неща — населението беше високообразовано, страната разполагаше с изобилие от добри лекари, медицински сестри и друг помощен персонал в областта на здравеопазването; имаха традиции и в борбата с вредителите. И нито един кубинец не беше умрял от гладна смърт през последния половин век.

Но едновременно с това Кастро беше налял масло в партизанските страсти. Някои от синовете и внуците — и дъщерите! — на кубинците, които се бяха били в името на революцията по целия свят, не бяха забравили това. Малцината оцелели — макар и на почтената възраст от осемдесет и повече години — и досега знаеха как да натискат спусък и да взривяват бомби. Колко бяха? Във всеки случай недостатъчно, за да поставят под съмнение резултата от всенародното допитване. Когато гласовете бяха преброени, стана ясно, че над осемдесет процента от гласувалите са дали своя вот за разоръжаването, мира и новата конституция. Само че дванайсет представители на Pax per Fidem бяха попаднали под обстрел, девет бяха ранени — старите борци за социализъм умееха да си служат с огнестрелно оръжие, — а двама от ранените починаха.

— Е, да, неприятен, трагичен инцидент — каза Ранджит след кратко мълчание, — но какво общо има това с Шри Ланка?

— Има общо с Америка — гневно обясни Гамини. — И с Русия и Китай също, защото те си мълчат. Но основно с Америка, защото тя настоява да прати контингент от шест взвода американски пехотинци. Пехотинци! С автоматично оръжие и дори с танкове! А уж самата идея на Pax per Fidem е никога да не прибягваме до смъртоносни оръжия!

Възцари се кратко мълчание. А после Мира кимна, каза: „Разбирам“ и спря дотук. Останалото довърши Ранджит:

— Хайде, Мира, давай. Била си права от самото начало. Полага ти се едно „Нали ти казах“.

Наташа Субраманиан упражняваше обръщане по вятъра в плитчините близо до дома на родителите си, когато видя странната жълта кола. Наближаваше по една от уличките към плажа и забавяше колебливо на всяка пресечка. Когато най-после зави, го направи по уличката, на която се намираше къщата на Субраманиан. Изправена на дъската за уиндсърф, Наташа не виждаше самата къща, но ясно виждаше съседната уличка. Колата не се появи там. Значи беше спряла пред някоя от къщите на тяхната пресечка и Наташа се чудеше дали не е спряла точно пред тяхната.

Усещаше също така, че е наближило време за обяд, а значи беше и време да поема към брега. Направи го и видя, че колата наистина е свърнала в алеята пред тяхната къща… и междувременно е претърпяла необикновена промяна. Голяма част от предната седалка, включително мястото за шофьора, беше изчезнала. А когато влезе в кухнята, Наташа завари там един много стар човек с монашеска роба, който седеше на масата и гледаше как Робърт реди поредния пъзел. До него стоеше липсващата част от автомобила, крепеше се на две гуми и издаваше тихо жужене.

Наташа от години не беше виждала стария монах, но веднага го позна.

— Ти си Сураш, който е сменял пелените на татко ми. Мислех, че умираш — каза тя.

Майка й я изгледа остро, но Сураш само се усмихна и я потупа по главата.

— Така беше, наистина — потвърди той. — И в известен смисъл още умирам, както и всички ние, но вече не е нужно да пазя леглото. Не и откакто ми дадоха това — добави и посочи нещото с колелата зад стола си. — Обещах на родителите ти да им покажа как работи. Ела с нас, Наташа.

Докато Сураш се прехвърляше от кухненския стол върху седалката на двуколесната машинария, Наташа видя колко слаб и нестабилен е всъщност старецът. Но щом седна на седалката, той натисна с твърда ръка лоста за управление и пое към вратата, която баща й побърза да отвори.

А когато приближи на заден ход двуколесника към предната част на чакащата кола, се чуха остри изщраквания на някакъв механизъм. Два яки държача се протегнаха от колата и придърпаха двуколесната количка на мястото й. Двигателят издаде тих подсвиркващ звук и откъм ауспуха изригна бяла пара.