Артър Кларк - Последната теорема

Другите клиентски раси на големите галактици изобщо не биха поели подобен риск. Едно-точка-петиците със сигурност не биха го сторили. Също и машинно-складираните. Никоя от подчинените на големите галактици раси не притежаваше необходимото чувство за хумор, нито си бе позволявала някога подобна простъпка. До този момент обаче.

Водите на река Нил навярно никога повече нямаше да представляват заплаха за световния мир, защото и в Кения, и в Египет населението беше гласувало в полза на Pax per Fidem. Дори преди миротворците на Pax per Fidem да стъпят на тяхна територия, екипи от кенийски хидролози бяха допуснати в контролните зали на Асуанската язовирна стена, а двете страни бяха отворили ракетните си бази за международен контрол. Скоро след това принципите на прозрачността бяха наложени и на тежката им промишленост, доколкото имаха такава.

И не бяха последните. Четирите страни от южната половина на Африка, които си оспорваха водите на едно езеро със средни размери, видяха какво сполетя една от тях, която бе имала неблагоразумието да прати военна сила срещу останалите три. Когато въпросната страна — след като беше надлежно предупредена и не обърна внимание на предупреждението — опита вкуса на „Тих гръм“, останалите три се присъединиха заедно с нея към Pax per Fidem.

И тогава дойде големият пробив.

Република Германия дебатира, спори, а накрая реши да проведе свой референдум. Ужасяващите спомени за изгубени войни надделяха над опасното немско чувство за съдбовност. И там населението гласува в полза на Pax per Fidem. Германия отвори границите си за Обединените нации, разпусна символичната армия, която бе поддържала дотогава, и подписа световната проектоконституция, подготвена от Pax per Fidem.

Дошло беше време хората на Земята да ликуват.

Само две неща помрачаваха щастието на семейство Субраманиан. Първото споделяха с цялата човешка раса, а именно нахалните малки привидения, които се появяваха навсякъде — в големите градове нощем, във въздуха над кораби в морето посред бял ден, дори — навярно като „рибата“ на малкия Робърт — в космоса. Някои хора ги наричаха „бронзовите банани“, други — „летящи подводници“, трети им прикачаха имена, които не бива да се записват черно на бяло. Само по един въпрос имаше единодушие — никой не знаеше какво представляват. Убедените уфолози ги провъзгласяваха за окончателното доказателство, че летящите чинии съществуват. Убедените скептици подозираха, че една или повече от суверенните държави са конструирали мистериозно оръжие от ново поколение.

Но всички бяха съгласни по един въпрос — че никой от тези обекти не е причинил вреда на човешко същество. Затова не след дълго комиците започнаха да разказват вицове за тях, а хората бяха принципно неспособни да се страхуват от нещо, на което се смеят.

Но за семейство Субраманиан съществуваше още един проблем.

Малкият Робърт беше проходил по-рано от повечето деца, но откакто се върнаха от Луната, родителите му забелязаха нещо странно. Беше нещо като традиция цялото семейство да играе с Робърт в промеждутъка между банята и лягането. Каката викаше братчето си да му покаже нещо интересно и Робърт се отделяше от сигурната опора на майчиното си коляно. Само че понякога, без никакво предупреждение, Робърт преплиташе крачета. И падаше като чувал с картофи. Лежеше на пода със затворени очи. След миг клепачите му потрепваха, отваряха се и той се изправяше предпазливо, мърмореше си нещо и се хилеше щастливо както обикновено, после тръгваше към Наташа.

Това беше ново… и плашещо.

Не и за Робърт. Той сякаш дори не го забелязваше. Но след няколко дни проблемът се повтаряше. И после пак.

Това беше и единственото петънце върху иначе идиличното щастие на Мира и Ранджит.

Опитваха се да не наливат масло в тревогата си, защото във всяко друго отношение Робърт пращеше от здраве. Но все пак се тревожеха. Чувстваха и вина, особено Ранджит, защото именно той беше допуснал Робърт да избяга от убежището, когато капсулата им навлизаше в горния слой на пояса на Ван Ален. Ами ако е имало достатъчно радиация, за да навреди на детето?

Мира не вярваше в това и за секунда, но не беше сляпа за тревогата в очите на съпруга си. Решиха да потърсят медицинска помощ.

Консултираха се с най-добрите и опитни лекари. Където и да заведяха сина си, славата на Ранджит беше на тяхна страна. Лекарят, който излизаше да ги посрещне, не беше някой трийсетинагодишен новак, току-що слязъл от студентската скамейка (и следователно запознат с най-съвременните медицински теории). Не, посрещаха ги шейсетинагодишни доайени, натрупали опита на предишните поколения и издигнали се най-малко до шеф на отделение. Всички те се чувстваха поласкани, че прочутият д-р Ранджит Субраманиан е избрал именно тяхното лечебно заведение — болница, клиника, лаборатория и прочие, — и всички те имаха да им съобщят една и съща лоша новина.