Винс Флин - Денят на Апокалипсиса

— Не… не пряка връзка, сър, но ние мислим, че тези сметки се контролират от симпатизанти или поддръжници на „Ал Кайда“.

— Саудитци?

— Повечето от тях.

Хейс свъси вежди. Саудитците далеч не бяха добри съюзници на Америка, но публично не можеше да ги обвини. А дискретно не можеше да стори достатъчно, за да накара правителството им да накаже членовете на кралската фамилия, които финансираха тероризма.

— Значи искате да отидете на място и да ги спипате?

— Тъй вярно.

— За колко време ще се оправите?

— Мич вече отлетя за там и поддържа връзка с командира на оперативния отряд, който е на терена. Планът е да ударят селото до трийсет и шест часа.

Президентът остана замислен, сякаш мозъкът му подробно смилаше казаното.

— Не знам, Айрини. Много е рисковано. Мнозина в този град ще побеснеят, ако разберат, че са били изключени от процеса за вземане на решението.

Кенеди нарочно беше пазила коза си до последния момент.

— Има и нещо друго, сър. Мич има доказателства, че тези мъже се срещат, за да обсъдят действията си след като взривят бомбата.

Хейс остана неподвижен. Думата „бомба“ можеше да има много значения.

— Каква бомба?

Тя поклати глава.

— Не знаем. Затова Мич иска да отиде с оперативния отряд и да разбере.

Хейс си пое дълбоко дъх и бавно издиша.

— Значи искаш одобрението ми веднага?

— Най-добре ще е така, сър.

— Не за пръв път ми казваш, че нападението е неизбежно.

— Знам, но този път имам чувството, че може да се случи нещо много сериозно. И каквото и да е то, ще е достатъчно разрушително, за да предизвика голяма рецесия в икономиката ни. — Тя нарочно избра да наблегне върху икономическия аспект. — Мисля, че трябва да предприемем нещо решително. И то бързо.

Кампанията по преизбирането на Хейс започваше след няколко месеца. Затова подобни събития бяха меко казано нежелани. Ако малко се спречкаше с пакистанците заради рейда през границата, щеше да оцелее. Ако обаче мащабна терористична атака пратеше американската икономика в девета глуха, нямаше да му простят. И въпреки това от трите години, през които Хейс познаваше Кенеди, той никога не я беше виждал толкова разтревожена.

Пое си дълбоко въздух и каза:

— Имате одобрението ми. Кажи на Мич да отиде и да се върне колкото е възможно по-бързо. Предпочитам да се оправдавам за граничен сблъсък, а не за пълномащабна военна операция.

Боинг 747–400 на австралийската авиокомпания „Куантас“ кръжеше над града със спуснати задкрилки и ревящи двигатели. Пистата на летището на Лос Анджелис блестеше от майската горещина. Самолетите маневрираха, едни се долепяха, а други отлепяха от коридорите-ръкави, за да свалят или качат потоците от пътници. От въздуха всичко изглеждаше като пълен хаос. Имтаз Зубаир пътуваше на втория етаж, в бизнес класата, в отделна каюта. Той непрекъснато си повтаряше полушепнешком „Алхумдулилах“. Думата означаваше „Горд съм да отида при Бог“ и беше част от тасбихите — мюсюлманските молитви. Бяха му взели броеницата и затова потъркваше палеца в показалеца, сякаш държеше добре познатия си наниз с дървени мъниста. Бяха му наредили да не показва наяве никакви признаци на религиозната си принадлежност, докато не изпълни мисията. Но той не можеше да се сдържи.

Зубаир се беше превърнал в развалина, кълбо от опънати нерви. Имаше киселини в стомаха, от които получаваше колики. Макар и да беше учен, той мразеше да лети. Неговото образование се коренеше в утешителната и желязна логика на математиката и физиката, но тук тя не му помагаше. Площта на крилете създаваше подемна сила, двигателите осигуряваха тяга и самолетите летяха. Теорията отдавна беше доказана на практика и всеки ден се прилагаше хиляди пъти по целия свят. Ученият обаче си оставаше неспокоен. Не можеше да го приеме, а дълбоко в душата си освен тази хранеше и други фобии.

Веднъж шефовете му намекнаха, че се нуждае от психотерапия. Зубаир се обиди и избухна. Той беше гений, знаеше много работи, усещаше неща, които другите хора не можеха дори да схванат. Което обясняваше, че фобиите му са просто резултат от повишеното чувство на бдителност, от дълбокото разбиране на вселената и връзката с Аллах. Зубаир предусещаше събитието, говореше с Аллах и гледаше в бъдещето. Ролята му в битката за неговата вяра беше от огромно значение. Никога не го беше споделял с колегите си учени, защото те бяха прекалено тесногръди. За тях религията беше отживелица, фарс, начин простите хорица да се оправят със скучния си, банален живот. Но не и за Зубаир. За него науката беше доказателство, че Бог съществува. Подобен великолепен феномен можеше да бъде създаден само от Бог.